Дзен като свобода, Свободата като творчество, Дигитална библиотека
Дзен като свобода, свободата като творчество
Т.П.ГРИГОРИЕВА, Доктор по филология, Институт по изтокознание РАН, Москва
Колко прекрасен е божественият Дух на човека! Изпълва целия свят, Включва във всяко стръкче трева.
Ето какво означава да виждаш нещататакива, каквито са, в техния Татхат (Такова), в тяхната оригинална природа, която е уникална за всеки и Една за всеки. Сузуки нарича чувството за Таковост интуиция-праджня, или по-скорочувство в най-дълбокия му смисъл. Усещането в неговата пълнота още в древността японците са наричали йоджо. Според ученика на Башо, поета Кьорай, поетичната техника на шиори (гъвкавост) поражда съжаление. „Поетът не говори директно за това. Не може да се каже, че хайку е изпълнено със съжаление, но докосва душата. Трудно е да се опише с думи. Shiori е дълбоко скрит, но вълнуващ. Шиори е йоджо, нещо, което кара другите да изпитват състрадание” [10, p. 56]. Първичното чувство, или „първоначалното сърце“ (honshin), лежи в основата на творческия акт, прониква в японската поезия, позволявайки ви да изживеете крайното като безкрайно. Да пребъдваш в Тат това означава просто да живееш и да оставяш да живееш, да бъдеш равен на всичко, да бъдеш средата между Небето и Земята. Ето защо те наричат Татхата „бездънната празнина“, където всичко принадлежи на себе си и следователно е едно с всички. Татхата е недостъпна за обикновените хора поради неяснотата на техния ум. Въпреки че, изглежда, какво е по-лесно от това да бъдеш себе си? Но преди да станете себе си, трябва да забравите себе си, казва Учителят Доген (1200-1253), основател на школата Сото Дзен в Япония. „Да познаваш Буда означава да познаваш себе си. Да познаваш себе си означава да забравиш себе си. Да забравиш себе си означава да станеш едно с всички дхарми. Да станеш едно с всички дхарми означава да изоставиш ума и тялото си, които са едно с ума и тялото на другите.с. 7–8]. За нас това е абсолютно невъзможен ход на мисълта: да изхвърлим това, което един западняк обичаше преди всичко – тялото, мислите, своето „аз“. Но това е така, защото виждаме едно нещо, това, което е от тази страна; нашето малко "аз" засенчва истинския, вътрешен човек. Непробуденият по-скоро се страхува от подсъзнанието, отколкото да види добрата новина в него. Човек трябва да забрави моментното Аз, казват дзен майсторите, за да си спомни вечното Аз. „Истинският Аз е съществувал преди Небето и Земята да се разделят, преди бащата и майката да се родят“, казва дзен майсторът Такуан Сохо (1573–1645). – И това „Аз“ съществува в мен, във всички птици и животни, в треви и дървета, във всичко. Това се нарича природа на Буда. Истинският Аз няма образ или форма и само Просветленият може да го види.” Това е възможно, защото първоначалното съзнание е едно (исшин): „Съзнанието не се ражда с вас и не умира след вашата смърт. Затова се нарича вашето първично лице. Небето не е в състояние да го затвори. Земята не е в състояние да му повлияе. Огънят не може да го изгори и водата не може да го залее. Дори вятърът не може да го пробие. Няма нищо под небето, което да му попречи” [13, с. 80]. „Да познаваш Буда означава да познаваш себе си“ - тоест Буда живее във всеки човек, но не всеки разбира това. Просветлението (Хонгаку) е присъщо на всеки. „Нашето сърце-ум е Буда“ („Sokushin zebutsu“) е името на 5-ия свитък на „Shobogenzo“. Нашето първоначално „Аз“, както е било преди раждането, е отворено за всички същества и ние просто трябва да се върнем към истинската си същност, постоянно пребъдвайки. За да направите това, човек трябва да забрави себе си, да изостави безполезното его, заето само със себе си, от вторичното "аз", за да види в себе си първичния, вътрешен човек, който не е като другите и е едно с всички. Затова се наричаего-съзнанието е авидя, заблуден ум, през който божествената Светлина не прониква. Просветеният човек започва да вижда нещата такива, каквито са, в тяхната Таковост. Осъзнавайки, че всичко е Буда, изчистили ума от пламъци (яп. Боно - алчност, завист, приказливост, личен интерес, глупост), те се освобождават от сенките на един призрачен, суетен свят, който блокира пътя на Светлината. Виждайки уникалната душа на всяко нещо, неговото достойнство, преобразеният човек чувства всеродство, съпричастно отношение към всичко, става Всечовек (в нашата традиция Богочовек). Сузуки нарича истинското „Аз“ „абсолютна субективност“ или „само субект“, което изключва възможността за отношение към друг като обект. Тоест пробуденият не се противопоставя на никого, не се поставя над другите; бидейки интегрален, той усеща целостта, неслучайността на всяко същество. Колко трудно е подобно безобективно отношение за западния ум, Сузуки илюстрира с конкретен пример, сравнявайки двама известни поети - Мацуо Башо и Тенисън. „Веднъж Башо състави стихотворение от седемнадесет срички, известно като хайку или хайку.
Погледнете внимателно! Цветя от овчарска торба Ще видите под оградата!
Неговата много скромна дискретна красота предизвиква искрено възхищение. Във всяко листенце поетът може да прочете най-дълбоката мистерия на живота. И стихотворението на Тенисън:
Цвете, израснало сред руините, Изваждам те от пукнатините на древните, Цял си пред мен - ето корена, стръка, тук, в дланта ми. Малко си, цвете, но ако разбрах, Какъв е твоят корен, стрък, и какво цялата ти същност, цвете, Тогава бих познал същността на Бога и същността на човека.
Как свири есенният вятър! Тогава разбирай стиховете ми само, Когато нощуваш на полето.
Едва успях Изтощен допрез нощта... И изведнъж - цветя на глициния! Превод Вера Маркова.