Едуард Асадов - Родина, Лирически монолог, Прочетете текста на стиха, стихове на Едуард Асадов - най-добрите
Колко жалко - аз. че нашите горди думи „Власт”, „Родина” и „Отечество” Понякога са изтъркани, едва звънят В простия речник на ежедневието.
Не съгреших с тази словоохотливост. Вървейки през живота като войник, Просто те обичах от раждането Срамежлив, тих и много свят.
Какво си бил винаги за мен? Вероятно различни по различно време. Да, просто различна, както когато, Но завинаги моя и винаги красива!
След около пет боси години, Светът е улица, футболна топка, Сабя и синьо триъгълно хвърчило, Да, гълъб, който разкъсва зората.
И ако тогава имах около Те попитаха: каква Родина представлявам? Сигурно бих казал: - Тя ми е като майка!
И тогава те видях различен, В свирката на виелицата Уралски дни, Тънък, строг, с голяма коса - Моят първи учител.
Животът се отвори почти като - в приказка, Където всяка минута има различна шир, Когато последвах показалеца ти По-високо и по-навътре в необятния свят!
Ако се случи, понякога ще те дразня - Ти, като си се скарал, изведнъж ще се усмихнеш И ще кажеш, потривайки челото ми с ръка: - Е, добре. Да се оправяме, приятелю!
Спомняте ли си срещата в района на тайгата, Когато, изгубен, почти изтощен, Седнах на старо сухо паднало дърво И обречено затворих очи?
Кедрите шумоляха наоколо съчувствено, Водните кончета бърбореха с мушиците: - Зад детския гъбен артел. Жалко. Още доста млад!
И тогава, сякаш от картината на Суриков, Сияещ от собствената си красота, Ти пристъпи, леко раздвижвайки храстите, С кошница, алена от малини.
Погледнах и вече разбрах всичко: - Ти си град. Е, добре, добре, случва се. Ние си имаме свои, видиш ли, заблуждават се, Да вървим!- И тя ми подаде ръка.
И седналминавайки в тракащ влак, Опиянен от хляб и мляко, Дълго виждах отдалече Стоиш до кръста в зората.
Кой си ти, че да ми помагаш? Все още ми е трудно да го разбера: Наистина ли беше дъщеря на лесовъд Или „господарката“ на тайговите гори?
Но където и да съм И колкото и да чакам сега, и преди, Навсякъде съм, веднага те разпознавам - Гласът ти, ръцете ти, усмивката ти С каквото и облекло да се появиш!
Помня те и съвсем различен. В димно време, в бурни гръмотевични бури, Когато вият над главите Извънземни черни носители на бомби!
О, колко тъжен и суров беше Твоят образ, обгърнат от висок гняв, Когато ни гледаше от плакати С пушка и знаме в дима на битките!
И, изправяйки се срещу най-злото зло, вървях, чувствайки двойна сила: Смелостта, която ти даде, И вярата, която ти вдъхна.
Помниш ли как се срещнахме ти и аз, Като майка на войник, малко уморена, В една студена вечер край Мга, Където си редил слама в полето.
Мургав, в жълт сух прах, Ти се изправи и замръзна за миг, После се поклони до земята И тихо пресече нашия влак.
О, колко, колко много ми каза тогава Срещнах в села и селища - Вдовица, която ме почерпи с резен ръж, Селянка, замръзнала над пепелта.
Чух гласа ти сред всички тревоги, В спокойствието и в разгара на битката. И какво бих взел? И какво би могло? Винаги, когато си зад мен!
И в часа, когато, хвърлен от огнен стълб, паднах на прага на пролетта и лятото, Ти веднага дойде. Намери ме Дори в делириума си го усещах.
И тогава, при смъртта на ръба, Ти ме покри тихо с палто И постави на коленете си Ранената ми глава.
Дали беше отдавна или вчера? Как се казваше, Антонида? Аллах? ИмеНяма. Няма го. Спомням си само сестрата, която плачеше. Седни, поплачи и превържи.
Но сълзите не са слабост. Когато гръмотевична буря прелита над земята в гърмеж. Отечество, всяка твоя сълза Врагът ще се излее с щик и куршум!
Но ето го! Планините пееха! И пак блесна синевата, И ти се усмихна в просторния свят, И в краката ти птица чоон Война замръзнала!
И така ти стоеше: в грохота на походите, В цветя след беди и стръмни пътища, Под погледа на всички ръкопляскащи нации - Майка на двадесет милиона паднали В обятията на двеста милиона живи!
Годините препускат като бърз бързей. Родина? Трепетен гръм на славея! Росен, слънчев, смолист, Снежно бял от виелици и брези, Мое щастие и моя любов!
Като момче прекрачих прага ти, вярвах, търсих, напредвах, борих се. Съжалявам, ако не съм дал всичко от себе си, Съжалявам, ако съм направил грешка!
Възможно е, завинаги със скръбна душа И никога безстрастно да живея, Веднъж обидих някого напразно, И някъде простих на някого напразно.
Но преди теб, никога, никъде, - И това, повярвайте ми, не е празна фраза! - Нито в спор, нито в радост, нито в беда Не съгреших, нито веднъж не изневерих!
Нека рядко пиша стихове за теб И не тръбя за теб във вестника Служа ти с всеки дъх И ти служа с всеки ред, Иначе защо ще живея на света!
И ако ме попитате искрено, Поглеждайки към изминалите години: - Бяхте ли нещастни? - Ще отговоря: - Да! - Познахте ли щастието? - Ще кажа: - Разбира се!
И ако ме попиташ строго: - Отговори ми: ами бедите, които претърпя, За мен би ли оцелял отново? - Да! - Аз ще ви кажа. - Оцеля!
- Да! - Аз ще отговоря. - В края на краищата, ако вземете За вас, още по-зло нещастие, Без сянка на показностМога да кажа: Само това вече ще е щастие!
Кога ще ми кажеш за трети път: - Отговори без никакво колебание: Каква молба или желание би искал да изразиш в часа на смъртта си? -
И ще отговоря: - В настъпващия мрак Кажете на поколенията от друга епоха: Нека човек никога не стреля по човек Никога не стреляйте по земята!
Питам: сякаш във времето на момчешки години, Докосни ме със здравата си ръка. Не, не, не плача. Какво си, не. Просто съм щастлив да бъда с теб.
Отново предайте разговора, На тези, които ще дойдат в този живот по-късно, Нека се грижат за вас така, Като мен. Дори по-добре от мен, може би.
Оставете живота да реже по свой начин, Вярват ви неизменно. И това е последната ми молба? Нека те обичат като мен, И вече е невъзможно да обичаш повече!