Искам да живея в Чечения, Статии, Известия
Президентът на Чеченската република Рамзан Кадиров вече не иска да бъде президент. Заминавайки за поредната ваканция, той изпрати писмо до местния парламент с молба длъжността му да бъде наименувана по друг начин. „Изхождам от предпоставката, че трябва да има само един президент в една държава“, каза Кадиров пред репортери в Грозни.
Съседите в Кавказ горещо подкрепиха това предложение. Извън региона тази инициатива се възприема основно чрез „хи-хи”. Но напразно. Инициативата на Кадиров да се откаже от националните регалии всъщност заслужава сериозно внимание. Много по-сериозно, отколкото може да изглежда дори на самия инициатор.
Разбира се, разбирам, че тази административна маскировка е просто традиционен жест на политическо гостоприемство без далечни последици. Но именно за тях – за последствията, които няма да се случат, но отдавна закъснели – е време да се каже. Ако следваме не логиката на Кадиров, а логиката на успешното развитие на България, то този символичен жест трябва да се превърне в онова малко „А“, последвано от голямо „Б“. И това е "Б" - пълен отказ от националния компонент в имената на регионите. Бавно, но сигурно денационализиране на българското политическо пространство.
Нека да разгледаме историята на проблема. Преди 90 години болшевиките събраха националните малцинства под своите знамена, като платиха за тяхната лоялност с правото на национални републики и автономии. Това беше решителен политически ход в борбата срещу белогвардейското движение. И вероятно цената, която съветското правителство плати по този начин за целостта на държавата, беше адекватна за онова време. Ако не беше тази жертва, България неминуемо щеше да се разпадне на десетки, ако не и на стотици суверенни недържави, а постбългарското пространство щеше да се превърне вв мръсния и кървав портал на световната история. Но много неща се промениха оттогава. И днес основният рисков фактор да бъдеш такъв портал не е липсата на национални териториални единици, а напротив, тяхното присъствие.
Сега ще посоча три причини, поради които смятам съществуването на народни имоти за заплаха за българската държавност.
Регионите с етнически сплотено население са постоянна заплаха от сепаратизъм. И дори тази заплаха да е фантомна, националните елити редовно се опитват да продадат този продукт на по-висока цена. Сепаратисткият маркетинг е постоянно главоболие за федералния център.
Втората причина. Тясната етническа практика на елитите в някои републики все повече подхранва усещането за фундаментална несправедливост на държавната система сред жителите на други територии. Едва ли има толкова наивен човек в страната, който сериозно да вярва, че може да отиде за постоянно пребиваване в Чечня, Ингушетия, Дагестан, Башкирия и да се чувства там като пълноправен гражданин, без да е представител на титулярната националност. Самата невъзможност за реализиране на това право е обидна. Вземете поне същата Чечня - защо не място за живеене? Прекрасна природа, чист въздух, новопостроен модерен град. Но как може да се живее в регион, без да накърнява собственото си достойнство, чийто ръководител публично заявява, че момиче от „моя народ“ няма морално право да се омъжи за чужд мъж? Как можете сериозно да смятате, че такава република е част от България, ако с факта на вашето раждане повечето възможности за кариера са затворени за вас тук? Тази несправедливост радикализира и най-адекватните умове, покварява и самите титулярни нации. "Републиката ни е наша и само наша, а останалата част от България е обща и само обща" - такава е логикатапровокира мнозина към неадекватно поведение извън "техните" региони. И никой не би възразил срещу втората половина на това верую – общото е толкова общо, ако не се състоя първата – нашата и само нашата.
В резултат на това самият факт за съществуването на етнически оцветени региони се превръща в мощен генератор на националистически настроения сред представителите на вчерашното национално неутрално мнозинство на страната: „Щом са толкова единни, значи ни е време, иначе няма да оцелеем“.
Ако в момента пред мен стоеше вълшебно копче, което можеш да натиснеш - и страната ни моментално ще стане нещо като Съединените щати на България, щях да го натисна без никакво колебание. Наистина искам да живея в държава, в която всеки може да се установи където си поиска, без да мисли за произхода си. На мен – и не само на мен – ми писна до смърт цялата тази прехвалена специфика на едни или други горди хора, виждах в ковчега постоянни отстъпки на един особен манталитет, включително и български. Истинските инвестиции никога няма да дойдат там, където властват "националните особености", а парите - те не лъжат.
За съжаление няма такъв бутон. Но има един много сложен процес, който изисква мъдрост, търпение и политическа воля. Но ако искаме да се въргаляме в океана на световната история поне още 90 години, тогава ще трябва да имаме силна воля, няма друг начин.