Не врагът не може да бъде приятел (Мир Кубарев)
Колко красиви са горите на Каледония в тяхното мълчаливо величие. Като дървесна армия, подредена преди битка, могъщи дъбове заемат по-голямата част от гората, заемайки кръгова отбрана. На места се виждаха копия от борови дървета - подкрепа на дъбовата армия срещу безмилостната стихия вилнееща по тези места почти през цялото време. Всички живи наоколо намериха защита в залите на този домакин. Гората приюти, погълна и остави завинаги всички, които влязоха в нейните зали, попълвайки редиците с нови воини. Така са казвали старите хора в местните селища. Децата се страхуваха от това, никога не играеха в него. Фъргюс, местният гид, каза на спътника си по пътя, веднага щом влязоха в гората. - И какво се случва с тези, които влизат? Защо не могат да се върнат? - попита този, като с целия си външен вид показваше, че вярва на всичко изречено не повече от обикновени, женски приказки. - Не ми вярваш? Миналото лято осем мъже от нашето село не се върнаха от тук. А тази пролет изчезнаха още двама. Очите на Фъргюс сякаш изскочиха от орбитите си от изненада, че не му повярваха. - Диви животни, нищо повече. - Те му отговориха, след минута добавяне, - Или снимки. - Ще видите, че все още ще срещнем много опасности в тези гъсталаци. – сякаш заплашително подхвърли кондукторката. - Мислехте ли да изплашите легата на най-известния легион на великия Рим? - римлянинът се засмя. - Няма начин, легат. - измърмори Фъргюс и тръгна напред, първи навлезе в гората. Марк Луций Квинт, легат от дванадесетия легион, премина през много битки заедно с настоящия император Септимий Север, в борбата за власт над империята, в кампании срещу партите. Това бе кален в битки воини, въпреки шестдесетте си години, все още можеше здраво да държи меча. И нито една от приказките на местните диваци не може да го уплаши, да му попречи да се срещне с пиктския измамник. Вървяха мълчаливо, всеки беше потопен в собствените си мисли. Куинт продължаваше да мисли над последните думи на другаря си. Защо той не искаше да отиде? Защо тези сплашвания? И защо след всичко тръгна с него? Измъчван от тези въпроси, той не забеляза как те се отклониха от главната пътека и тръгнаха наляво, по пътеката, преминаваща през гъсталаци папрати.Вървяха дълго време, без изобщо да общуват. И вече вечерта, когато гората беше пленена от здрача, недалеч Марк Луций видя светлина през листата трептящата светлина на огън. С приближаването звуците на забавлението се чуваха по-силно и по-ясно. "Какво е това? Толкова ли са се приближили пиктите до нас?" – проблесна в главата на легата. Стискайки дръжката на своя гладиус, той продължи пътя си. Фъргюс дори не се обърна към него, сякаш някаква неизвестна сила го дръпна на това място, така че той забрави за всичко на света и за опасността, за която говореше, и за своя спътник. И когато тънка линия папрати остана между тях и светлината, Квинт все пак извади меча си, безстрашно пристъпвайки към възможна опасност, готов да се бие до смърт с цяла армия на врага. Излизайки от гъсталака на широка поляна, той онемя, когато видя голяма тълпа от невидими същества и полуголи момичета с разноцветни коси. - Какво има, Фъргюс? Някакъв местен обред? - От дълго мълчание, гласът му беше дрезгав и прекъснат при всяка дума . Но той мълчеше. Момите ги забелязаха и голяма радост озари лицата им. Те заобиколиха легата, започвайки да галят тялото му облечено в броня, силни, силни ръце, вкарват своите в неговитесива къдрава коса, очевидно възхитен от красотата му. В същото време никой не каза нито дума, въпреки че не можете да кажете, че имаше тишина. Полянката беше изпълнена със скърцане, вой, писъци и някои други звуци, нечувани досега от римлянин. Момичетата отидоха в центъра на полянката и повлякоха мъжа със себе си. Когато стигнаха до мястото, от което очевидно имаха нужда, те спряха и отвориха своя пръстен, давайки на воина място да види. Чудовищата, както Марк ги нарече за себе си, се успокоиха и се разпръснаха по края на поляната. Така той застана около непознатите създания с изваден меч, обърна главата си, оглеждайки се наоколо, надявайки се да разбере какво става. Изведнъж по поляната се разнесе шепот: „Оберон! Оберон!“ Сякаш листата шепнат тази дума. Проследявайки погледите на създанията, Куинт видя в другия край на поляната, срещу него фигура с огромни разклонени рога, като тези на елен. Гледката на новото създание сериозно изплаши опитния воин и той отстъпи крачка назад. Фигурата започна да се движи към него и когато се приближи, светлината на огъня покри външния й вид на части. Дрехите на създанието бяха направени от козина, покрита с листа, боси крака, покрити с гъста, косма като коса, стъпваше съвсем безшумно и меко и когато се приближи на разстояние не повече от петнадесет лакътя, спря. Сега Марк можеше да види и лицето му. Беше нещо между човешки и котешки - изцяло покрит с косми, с черен котешки нос, но с човешки очи и уста. - Значи това си ти, нашественик на нашата гора. – гласът му беше тих, но сякаш цялата гора беше изпълнена с него. - Какво можете да кажете в своя защита? - Аз какво? - Куинт беше объркан, отначало не можа да каже нищо. След това, въпреки това, неговото военно безстрашие изпълнен със себе си и той се събра: - Кой си ти? Picts? Какво чакаш? Аз приемам битката. - Не. Няма да има битка. - Съществото на име Оберон се усмихна загадъчно и се приближи на няколко крачки. - Ние не сме Picts. Ние не сме във война. Ние съдим. И ти главният виновник. Вие превзехте нашата гора. Ти трябва да отговаряш за това, което си направил. - Кой си ти, че да ме съдиш, легат на великия Рим? На цялата земя има само волята на боговете и императора Септимий Север. И само те имат право да направят това. - Ние сме владетелите на тази гора. И тук властва само нашата воля. - каза Оберон, заменяйки студената дипломация с гняв.- Така че отговори тук, сега, пред нас. Куинт беше възмутен от думите му. - Да, кой си ти? Ти нямаш власт над мен. И ръката му с меча се втурна към врага, но по средата спря. Поглеждайки я остро, Марк видя как от нищото корени са я хванали. Легатът посегна с другата си ръка, за да ги откъсне, но усети, че и тя е в плен. Ужасен, той погледна Оберон. Той тържествено се усмихна и каза: - Жители на гората, ние сме се събрали тук, за да съдим този човек, нашественикът на нашата къща. Както виждате, той не иска да говори с нас и това само потвърждава вината му. Как можем да действаме сега? - На неговата вечна армия! – извика нечий тъп глас. - Да, да, на неговата армия - подхвана останалите - Виждаш ли, легат. Силата на вашите владетели не е тук. А те, огледай се наоколо, вече са те обрекли на вечен живот. – усмихна се злобно рогатият и добави. - О, да, не можеш. През това време корените вече са се вплели на воина, оставяйки само лицето. - Браво, Фики, справи се добре със задачата си. - Готов съм да пожертвам живота си за доброто на гората, господарю - чухлегат, нечие блеене, до болка познат глас. - Може би можем да го превърнем във войн на гората. Какво да очаквам? И така всичко е ясно. - Прав си. Присъдата е постановена. Сбогом Марк Луций Квинт, легат на дванадесетия легион на великия Рим. И здравей, нов брат на горската армия. Ужасът замръзна в очите на Марк, той не е тя да не казвам нищо, тъй като корените вече се извиха около устата му, само мислите хаотично препускаха в главата му: „Какво се случва? Къде съм? Това сън ли е? Кои са тези същества? Откъде ме познават?“ Попитах и не намерих отговор. Междувременно корените вече пълзяха до очите му . Той погледна право напред и видя само смеещото се лице на фавна, много приличащ на неговия водач, Фъргюс.
*** Беше дълбока нощ. Луната грееше в небето, прегръщайки гората със светлината си, а в нея полянка, заобиколена от борове и гъсталаци папрати. В центъра му стоеше огромен разложен дъб с два клона, висящи от двете страни.