Основни концепции за битието (монизъм, плурализъм, дуализъм, материализъм и идеализъм)
В зависимост от решението си философските концепции за света се делят на идеализъм и материализъм, монизъм и плурализъм, детерминизъм и индетерминизъм и др.
Сега е време да класифицираме исторически развитите направления на онтологията; както европейски, така и източни.
По правило философите се стремят да създадат свои собствени картини на Вселената, основани на един принцип. Това направление в онтологията е получило иметомонизъм. Има няколко разновидности на монизма. То може да бъде материалистично, идеалистично, обективно, субективно и т.н. Изборът на философа на един или друг вариант на монизма се извършва в съответствие с вътрешните убеждения.
Материализмът е посоката на монизма, в която материята се признава за основен принцип на всички неща. Духовните, умствените процеси се считат за продукт на материята; законите на духовното съществуване зависят от материалното съществуване, те са отражение на законите на материалния свят.Идеализмът е посоката на монизма, която признава идеята, духа или мисълта като основен принцип на всичко, което съществува. Материята е въплъщение - "разновидност" - на духа. Идеализмът вярва, че законите на еволюцията на материалния свят се генерират от духа.Обективният монизъм признава съществуването на обективен свят, напълно независим от субекта; реалност, която се налага на субекта.Субективният монизъм отказва да приеме съществуването на тази реалност и смята света за продукт на определен субект.
Особеност на европейската философия, която до голяма степен определя нейния облик, е именно тенденцията към монизъм. През цялата история на европейската философия е имало постоянен дебатмежду материализма и идеализма. Спорът, който се сведе до формулирането на т.нар.основният въпрос на философията:„Какво е първо: материята или съзнанието?“. Досега различни школи на европейския монизъм предлагат свои отговори на този въпрос. Въпросът е наистина сериозен, но е напълно безсмислен, ако се приеме гледната точка надуализма.
дуализмът е философско направление, което рисува картина на Вселената, базирана на два еквивалентни принципа. Дуалистичният възглед за света ви позволява да се отървете от необходимостта да отговорите например на основния въпрос на философията. Човек може да разпознае материята и съзнанието като две равни субстанции, чиято съвкупност създава околния свят.
Дуализмът е нехарактерен за традиционната европейска философия. Някои дуалистични тенденции могат да бъдат проследени в ученията на Декарт и Кант (въпреки че и двамата са по-скоро субективни идеалисти). Източната философия клони повече към дуализма. Достатъчно е да си припомним даоистките концепции за "ин" и "ян".
Съвременната европейска системна философия също се придържа към дуалистичната концепция. Според представителите на това философско направление две противоположни субстанции съжителстват и извършват взаимни преходи в света завинаги:светът на веществата (концентрирана материя, състояща се от атоми и молекули) исветът на енергията (разпръсната материя, всички видове субатомни структури). Ентропийните процеси водят до превръщане на концентрираната материя в разпръсната материя, докато негентропийните имат обратна посока. Разделянето на материята на концентрирана и разпръсната материя се допълва от разделянето й на маса (формиращи обекти на материалния свят) и безмасови (формиращи явления на духовния свят).
Най-аморфният вариант на онтологията ееклектичен. Еклектизмът може да заема една или повече основни позиции, но без обосновка, т.е. няма теория като такава. Еклектизмът е характерен за тези области на философията, в които се разбира като форма на творчество. Постмодерна, например.
В зависимост от това какво е поставено в основата на света, коя сфера на битието се приписва на първичността (природа или дух), всички философи се делят на материалисти и идеалисти. И материализмът, и идеализмът имат еднакво фундаментално философско оправдание и двете течения във философията са еднакво представени от велики мислители от миналото и настоящето. Изборът между тези течения във философията се определя от личните предпочитания, свързани с образованието, възпитанието, системата от споделени ценности и общия начин на мислене.
Има четири основни форми на съществуване
Понятието битие се абстрахира от всички специфични различия между нещата, обектите и процесите, с изключение на една от техните особености, а именно тяхното съществуване, което придава на света първоначалната му цялост и го прави обект на философско отражение. И един от първите въпроси, които възникват по пътя на философското разбиране на света, е въпросът за разнообразието от начини и форми на битието.
Препоръчително е да се отделят следните различни, но също така взаимосвързани основни форми на битие.
1) Съществуването на природата - съществуването на неща (тела), процеси, което от своя страна се разделя на съществуването на неща, процеси, състояния на природата, съществуването на природата като цяло и съществуването на неща и процеси, произведени от човека, представлява съществуването на нежива и жива природа, това е Вселената, пространството, човешкото местообитание; Предпоставката, основата на човешката дейност са били и остават днес неща, процеси, природни състояния, възникнали, съществували преди човека, съществуващи извън инезависимо от съзнанието и действията на хората ("първа природа"). Тогава човекът започва мощно и широко да влияе върху природата на Земята. Възникнал е цял свят от неща, процеси, състояния, произведени от човечеството. Във философията се нарича "втора природа". Природата е обективно реална и първична и в смисъл, че животът и човешката дейност са невъзможни без нея. Без него предметите и процесите, произведени от човека, дори не биха могли да се появят. „Втората природа” строго зависи от първата – от природата като такава, от нейните неща, процеси, закони, които съществуват преди, извън и независимо от човека. Каква е разликата между "втората природа" и първата? От една страна, въплътеният в него материал на първоприродата е обективна и първична реалност във философския смисъл, развиваща се по независими от човека и човечеството закони. От друга страна, обектите от "втора природа" въплъщават или, ако използваме термина на Хегел, "обективизират" работата и знанието на човека. Съществуването на обекти и процеси от "втора природа" се състои в това, че те представляват неразривно единство от естествено материално и обективирано духовно (идеално) знание.
2) Човекът (условно) се дели на човек в света на нещата и конкретно човек. Спецификата на човешкото съществуване е, че то се осъществява не само в естествения свят, но и в обществото, където човек придобива политически, икономически, морални и други качества, общува, държи се и става личност. Човек принадлежи едновременно на два свята: на естествения телесен свят като негова органична част и същевременно на света на съзнанието, на психичния свят, принадлежността към който го прави човек. Именно наличието на съзнание в човека му позволява не само да бъде, да съществува, но и даговори за съществуването на света и своето собствено съществуване. Начинът на съществуване на човек във физическия свят се определя от неговата принадлежност към умствения свят и обратно. В това отношение човекът е диалектическо единство на обективно-обективно и субективно, тяло и дух.
В човешкото съществуване, колкото и специфично да е то, първостепенна предпоставка е съществуването на тялото (съществуване в съответствие със законите на живота, циклите на развитие и смърт на организмите, с циклите на природата и т.н.) и необходимостта от задоволяване на неговите необходими (в този смисъл фундаментални) потребности. Съществуването на отделната личност е непосредствено дадено диалектическо единство на тяло и дух. Функционирането на тялото е тясно свързано с работата на мозъка и нервната система, а чрез тях - с психиката, с духовния живот на индивида.
3) Битието на духа (духовното, идеалното битие) се дели на индивидуализирано духовно и обективирано (неиндивидуално) духовно; съставлява единството на индивидуалното и общественото съзнание. Благодарение на индивидуалното съзнание човек може да извършва различни дейности, избори, да си поставя цели и задачи, създавайки „втора“ природа като основен елемент на културата. Обективираният (обективният) дух означава обществено съзнание, т.е. съзнанието на отделните групи и общности. Духовният свят на човека също се характеризира с двойствено съществуване. Имайки предвид именно различията във формата на битието, духовното може условно да се раздели на два големи подвида - духовното, което е неотделимо от конкретната жизнена дейност на индивидите (индивидуализирано духовно), и това, което може да съществува и често съществува и извън индивидите, или с други думи е обективирано (неиндивидуално, обективизирано духовно). Субективният дух е вътрешният душевен свят на човека с всичконива на неговото съществуване от несъзнаваното до самосъзнанието. Този свят е собственост на индивида. В същото време съвместната дейност на индивидите в обществото по необходимост поражда обективизирано или интерсубективно духовно, т.е. такива духовни образувания, които вече не са само собственост на отделни индивиди, а собственост на общност от индивиди, собственост на духовната култура на обществото. Един пример за обективно духовното е човешкият език. Резултатите от работата на индивидуалните съзнания се обективират в езика, а най-съкровената мисъл на индивида, зад която стои работата на цялата му психика, става достояние на общността. То сякаш престава да принадлежи към света на субективния дух, придобивайки обективно съществуване като независимо от душевния свят на индивида. Тези форми на обективен дух включват всички форми на обществено съзнание: наука, религия, морал, изкуство и т.н.
Разбира се, между обективния и субективния дух съществува органична връзка както в процеса на формиране, така и в процесите на развитие и функциониране. Вътрешният душевен свят на човек се развива до нивото на съзнанието само чрез приобщаване към обективно съществуващата духовна култура на човечеството, а самият обективен дух, светът на знанието, морала, изкуството, религията съществува, докато се предполага съществуването на индивидите и света на тяхното съзнание.
4) Съществуването на обществото е съвместният живот на хората, които имат определена организация и система от социални отношения. Разделя се на индивидуално съществуване (съществуването на индивид в обществото) и съществуване на обществото.