Полумистик, полугард
Награда фанфик „Полу-мистик, полу-пазач“.
Глава 1
Днес беше облачно в Града на драконите и небето беше покрито с мътни облаци, от това улиците изглеждаха зловещи и страшни, но момичето, което вървеше по улиците, не мислеше така. Амели (именно така се казваше момичето) вървеше, замислена, но в същото време не забавяше крачка. Беше само на две пресечки от Старейшината на Драконовия град.
„Веднага щом получа наградата, веднага ще отида при ковача да ми поправи бронята“, помисли си тя с развлечение и се усмихна топло. Амели изглеждаше като обикновена древна със светлата си, почти бяла кожа. Със златиста коса, която стигаше до кръста и сини очи. На челото й имаше трето око, което показваше принадлежността й към древните. Огромен красив меч висеше зад гърба й, Амели беше страж, но и мистик в същото време. Тя вече е укротила всички духове. До нея имаше двама красиви момчета-амфибии. Първият се казва Натан, той е силен шаман. Зелени очи, в които студът е застинал завинаги, светла коса, стърчаща като таралеж, прав нос, тънки устни, извити в постоянна усмивка, бронзова кожа, умерено напомпано тяло. Деймос беше неговата пълна противоположност. Беше кестенява с бретон, покриващ лявата страна на лицето му, големи кафяви очи, които гледаха всичко с развлечение, бледа кожа, атлетично телосложение. Деймос, убиецът.
Бяха почти стигнали до стареца, когато внезапно, сякаш от нищото, красиво земноводно (също убиец) изскочи при Деймос. Изглеждаше много красива: дълга руса коса, аквамаринови очи, бледа кожа, красива блестяща броня, атлетично телосложение.
- Анек? Деймос беше изненадан. Момичето изглеждаше обидено. Амели и Нейтън бяха много изненадани.
- Да, това съм аз! Не си бил вкъщицял месец! Баща ти се тревожи за теб! — възкликна тя. - Кой е това? Като посочи с пръст към Амели, тя изкриви лице. Деймос въздъхна тежко и отблъсна Анека. Момичето изглеждаше озадачено, но все пак се отдръпна. Деймос се приближи до полумистика, полупазителя.
- Това е Амелия. Приятелят, за когото ви разказах, древният, се усмихна приветливо.
- Радвам се да се запознаем - усмихна се и Анека. Нейтън завъртя очи.
- Ако сте приключили с размяната на любезности, значи старецът ни чака отдавна - шаманът изглеждаше уморен, но доволен след трудна мисия.
- Разбира се, разбира се - Деймос вдигна ръце в примирителен жест. Древният се засмя тихо, докато Анек само леко се усмихна.
- Ще продължа, ако нямаш нищо против - усмихна се Амелия и отиде отпред.
- На колко години е тя? – след като я изчака да стигне достатъчно, попита убиецът. Деймос се замисли за нещо в ума си.
- За двадесет и три години - очите на Анека се разшириха. Целият й външен вид показваше изключителна степен на изненада.
Тя е с десет години по-млада от теб! Убиецът запуши устата й с ръка и внимателно се огледа.
- Знам го. Няма нужда да крещиш така за нищо - човекът се усмихна и махна ръката си от лицето на момичето.
- Но ... но баща ти ще бъде против! Ан изглеждаше разстроена. Нейтън завъртя очи и въздъхна тежко.
- Кога му пукаше за правилата? Шаманът прибра сферата обратно в чантата си. Анека изглеждаше ядосана, но не каза нищо.
- Трябва да я настигнем - усмихна се Деймос и хукна към Старейшината на Драконовия град. Момичето също искаше да хукне след него, но шаманът я хвана за ръката и я завлече зад ъгъла. Приковавайки момичето към стената, той се наведе така, че очите им да са на едно ниво.
- Да не си посмял да ги безпокоиш. Но ако все пакако направиш това, тогава аз лично ще те убия - изсъска човекът и изгледа момичето. Убиецът се сви под този поглед и се свлече надолу. Човекът отстъпи настрани. „Ти си просто едно слабо, безполезно момиче“, Нейтън беше прав за това и Анека го знаеше. Но тя не можеше да каже същото на глас. Затова тя просто се изправи рязко и избяга в неизвестна посока.
Старецът се усмихна на древния. Но той я познаваше от 123 години. Много, нали? Амелия му беше като дъщеря.
- Днес останахте повече от обикновено. Нещо се случи? – усмихна се момичето, но Старецът замести мъртвите й родители. Така че тя му беше много благодарна.
- Не, ти си. Задачата просто стана по-трудна. Но аз донесох кожите на тези бездушни.” Полумистикът-полупазител извади от раницата си чувал с кожи.
- Страхотна работа - усмихна се мъжът и й даде торба с пари. Всичко това върна спомените й за първото й назначение тук, в Града на драконите. Тогава момичето беше още неопитно и по-слабо, но въпреки това винаги беше нетърпеливо за битка. Всичко благодарение на духовете и брат й, който винаги я подкрепяше. Деймос я настигна и я вдигна. Момичето успя само да изписка.
- Не тъгувай! Усмивката ти отива повече! Мъжът се усмихна и я заобиколи. Момичето се смутило, но не се опитало да избяга.
— О, младост — въздъхна замечтано Старецът. Всички воини, стоящи наблизо, се засмяха. Убиецът отдавна е спрял и е повалил момичето.