Предистория и произход на правната психология
Сред местните учени от 18 век доста плодотворни възгледи в психологически аспект се съдържат в трудовете на I.T. Посошков (1652-1726). По-специално, той доказа уместността на разработването на класификация на престъпниците според „степента на поквара“, а също така обоснова психологически ефективни методи за разпит на свидетели и обвиняеми. Друга прогресивна фигура в България от онази епоха, В.Н. Татищев (1686-1750) твърди, че законите често се нарушават от невежество и затова е необходимо да се създадат условия за тяхното изучаване от детството. В произведенията на М.М. Щербати (1733-1790) обърна внимание на особеното значение на познаването на "човешкото сърце" на законодателите. Ф.В. Ушаков в своя трактат „За правото и целта на наказанието“ (1770) прави опит да разкрие психологическите условия на въздействието на наказанието и по-специално „поправителното привеждане към покаяние“. А.Н. Радищев (1749-1802) в работата си „За статута“ обосновава мерките за предотвратяване на престъпността, основани на отчитане на психологията на личността на престъпника (и преди всичко на неговата мотивация).
През първата половина на XIX век. голяма популярност придобива френологичната (от гръцки fren - ум) теория на австрийския анатом Франц Гал (1758-1828), който се опитва да докаже пряка връзка между психичните явления и външните физически характеристики на структурата на човешкия мозък (наличието на издутини, вдлъбнатини и съотношения на частите на черепа). Последователите на Гал се опитаха да създадат "френологични карти", за да идентифицират типовете престъпници. Пропаганда на „френологичната идея” се извършва и в България. Например професор Х.Р. Стелцер, първо в Московския (1806-1812), а след това в Юриевския (сега Тартуски) университети, преподава на бъдещите юристи специален курс „Криминална психологияспоред Ф. Гал.
Апотеозът в развитието на биологизиращ подход към личността на престъпника беше публикуването на италианския затворнически психиатър Чезаре Ломброзо (1835-1909) на монографията „Престъпният човек, изучаван на базата на антропологията, съдебната медицина и затворническите изследвания“ (1876), който разработи концепцията за „роден престъпник“, вярвайки, че той се характеризира с атавистични черти, които са свързани на дивите предци. Според К. Ломброзо типичният „роден престъпник“ може да бъде разпознат по определени физиономични черти: наклонено чело, удължени или неразвити ушни миди, изпъкнали скули, големи челюсти, трапчинки на тила и др.
Активирането през втората половина на 19 век на психологическите изследвания на причините за престъпността и личността на престъпника беше значително повлияно от напредъка в областта на социалните и хуманитарните науки, текущите изисквания на правната теория и практика. Съдебните реформи, проведени в много страни по света (в България от 1864 г.), в резултат на които в съдебната система бяха утвърдени принципите на независимост и несменяемост на съдиите, състезателност на процеса и равенство на страните, признаване на присъдата на съдебните заседатели и др., създадоха благоприятни условия за търсенето на психологически знания. С.И. Баршев в работата си „Поглед към науката за наказателното право“ (1858 г.) пише: „Нито един въпрос на наказателното право не може да бъде разрешен без помощта на психологията.
В края на 80-те години на XIX век една от най-теоретически дълбоките типологии на престъпниците (луди, случайни, професионални) е разработена от професора от Санкт Петербургския университет И.Я. Фойницки и неговите последователи (DA. Dril, A.F. Lazursky, S.N. Poznyshev и др.).
Изясняването на психологическите модели на дейността на журитоотражение в публикациите на Л.Е. Владимирова, А.Ф. Кони, А.М. Бобрищев-Пушкин и много други местни учени1.
Сред активните поддръжници на въвеждането на психологически изследвания в съдебното производство бяха адвокатите L.E. Владимиров, С.И. Gogel, психиатрите V.M. Бехтерев, С.С. Корсаков и В.П. сръбски.
Края на XIX - началото на XX век. са значими и с това, че се появяват редица фундаментални психологически и правни трудове. И така, австрийският учен Г. Грос през 1898 г. публикува монографията "Криминална психология". В. Стърн заедно с Г. Грос и О. Липман през 1903-1906 г. в Лайпциг издават специално списание „Доклади за психологията на свидетелството“. В България от 1904 г. под редакцията на В.М. Бехтерев публикува "Бюлетин по психология, криминална антропология и хипнотизъм".
За края на XIX - началото на XX век. характерно е засилването на усилията за изучаване на психологията на лицата, изтърпяващи присъди (в България - М. Н. Гернет, С. К. Гогел, А. А. Жижиленко, Н. С. Таганцев; в чужбина - И. Б. Гьоринг, В. Хилее и др.).
Предвид очертаващото се значително разширяване на кръга от психологически и правни проблеми, които започват да се подлагат на внимателно научно изследване, швейцарският психолог Едуар Клапаред (1873-1940) въвежда през 1906 г. общия термин юридическа психология. По това време в него бяха ясно идентифицирани три основни области - криминална, съдебна и пенитенциарна психология.