Слънчев вятър (Нарелин)
Черна сянка се стрелна във въздуха като стрела, изплаши замислената шир на езерото и изчезна зад елите, спускащи се към брега. Вятърът бавно се умори и въздушните течения отслабнаха. Небето доби перлен оттенък. Тук се появиха първите проблясъци на зората. Звуците станаха по-ясни и по-ярки. Птиците започнаха сутрешното си чуруликане. Нищо друго не смущаваше очакването на слънцето.
Облегнах гръб на грапавия ствол на един смърч. Вдъхна тръпчивия мирис на гората. Нощта свърши. Горският живот се събужда...
С неохота той тръгна по пътеката към брега на езерото. Нямаше мисли. Бях просто спокойна, тиха, настанена вътре. Вече почти достигайки брега на езерото, забелязах неподвижната фигура на мъж. Той седеше с лице на изток и чакаше нещо. Най-вероятно той чакаше слънцето. Хората често чакат изгрева. Някои просто защото искат да видят появата на слънчевия диск, някои - да усетят потока му ... Слънчев вятър. Вятърът, който може да те вдигне и да те отнесе там горе, нагоре в неизследваните висини на слънчевата светлина. Светлината на най-близката до нас звезда...
Тук първите слънчеви лъчи преминаха по небето, смесиха се с цвета на водата в езерото, докоснаха тревата на брега и пламнаха с многоцветни искри роса. Тихо и нежно те се прокраднаха до седящия и го обгърнаха със светлината си. Попиваха в него и го пиеха с лек златист звън на утрото на новия ден. Те му прошепнаха поздравите си и се затъркаляха нататък към тъмнеещата гора. Разтворих ръката си към лъчите. Веднага докоснаха ръката ми с пухкавите си лапи, пробягаха по ръката ми, докоснаха лицето ми.
Здравейте, първи лъчи на новия ден. - прошепнах усмихнат. „Е, време е да се прибирам. Тази вечер беше невероятна нощ.
Утринният вятър улови първите слънчеви струи и се изля в тях. Слънчевата светлина блесна мигновеносребърни капки. Слънцето се показа над езерото. Мощен, златен звук, като органен акорд, прегърна езерото, брега, седящия човек и мен, гората. Поглъщаше всичко, до което се докоснеше, и даряваше силата си. Силата на новия ден. Тъкмо щях да подмина внимателно, но изведнъж ме повикаха.
- Намасте. От колко време си тук? - изведнъж ме попита с леко дрезгав глас онзи, който чакаше слънцето. - Не. Няколко минути... - отговорих аз и след кратък размисъл добавих - Обичаш ли да посрещаш зората? Често ли посещавате тук? Не съм те виждал тук преди. - Имате ли нужда от отговор на всички въпроси наведнъж? - Не. Можете да се редувате ... И какво, много въпроси? - Обичам да срещам слънцето. Ето ме за първи път. Виждали ли сте и изгрева? - Не. Пренощувах. Нощните часове ми харесват повече. Слънцето е твърде горещо през лятото. Трябва да тръгвам. Ще отида. - Ще се видим. - Да.
Обърнах се и тръгнах към гората. Този човек имаше много странен ефект върху мен. Той ме накара да си спомня, че можеш да се къпеш в слънчева светлина, че слънцето също може да бъде нежно. Е, можете да опитате да хванете течението. За да направите това, трябва бързо да се върнете към скалата, за да уловите слънчевия вятър.
*** Отблъсквайки се рязко от скалата, усетих плътна въздушна линия, тялото ми обикновено се изпъна и лекото шумолене на разгънатите крила предизвика поток от радост вътре в мен. Вятърът пробяга през перата, подхвана крилете с ръцете си и започна да ги повдига спираловидно нагоре, там, където грееше слънцето. Ето го набраната височина и... Ето го слънчевият вятър. Вятърът, който носи силата и песента на Звездата близо до нас. Неговият поток беше любящ, полупрозрачен и засилваше всички нюанси. Крилата пееха. Те светнаха на слънце. Радостта мощно се устреми нагоре, там, към Слънцето, като отговор на неговата Любов. Бях затрупан от невиждана сила бурнапоток. Поток, който прилича на водопад. Избухна от мен в дивата природа със силен акорд от сребристи звуци. И тогава се разпадна на безброй блестящи дъгови капки. Слънцето даде на Силата ярка, звучна полифония от нюанси, смазващи всичко по пътя си. Още един водопад. Водопадите се сляха в едно, пронизително светло, озвучено от величествена мелодична струя, устремена в две посоки едновременно – към мен и към Слънцето. Имаше връзка между мен и Звездата... Звезда, наречена Слънце...
удоволствие. Слушах песните на слънчевия вятър. Те носеха радостта на дните и света, разказваха живи приказки...
Изведнъж си спомних Икар. Сега стана ясно защо е изгорял. Не е лесно да се издържи на силата на слънчевия вятър. Тази топлина на Любовта, тази Светлина на близка Звезда - в крайна сметка тя не само дава Сила, Любов, Радост, тя може да те изгори, да те унищожи, без изобщо да искаш...
Не исках да напускам потоците на слънчевия вятър. Той очарова, той се разтвори, даде несравнимо усещане за сила, възможности, умения. И най-важното, той даде да се разбере, че всичко на този свят е възможно. Беше опияняващо. Не му беше позволено да се върне...
Изведнъж в музиката и цветовете на потока различих слаб зов. Някой се опитваше да се свърже с мен. Някой, който се обади… С мъка той сви криле и моментално се втурна надолу. Пред самата повърхност на езерото крилата се разпериха с шум, а водата възмутено отвърна на внезапното нарушаване на нейната неподвижност. Известно време все още се плъзгах по гладката повърхност на езерото, след това крилете се свиха и паднах във водата без сили. Пръхтейки от водата, която влезе в носа и устата ми, стигнах до брега и изтощен се спуснах на тревата. Ето един скорошен приятел.
- Ну това, Икар, нахлу? - Смеейки се, каза той - Крилата не спят, мишката прилеп ... - И аз изобщо не съм мишка. - изтръгнах от себе си - и още повече, че не летя ... Нене казвай на никого... ОК? - Добре. Не се увличайте, ще изгорите. Вече трябва да тръгвам, но ти все още не изчезваш. Идвай понякога. - каза непознатият.
Вече нямаше сили да отговори. Затворих очи.
Когато се събудих, слънцето беше минало пладне. Трябваше да се втурна към къщи. Все още никой не ми е отменил ежедневните задължения. И денят се смееше наоколо... И само необикновената радост, която звучеше в мен, ми напомняше за летене със слънчевия вятър...