Адаптация на архитектурни паметници, ХУДОЖЕСТВЕНА консервация
В допълнение към историческата и художествената стойност, архитектурните паметници, като правило, имат и пряка материална, утилитарна стойност. Това е тяхната специфична разлика от произведенията на другите видове изкуство, запазени като паметници. Единствените изключения са няколко конструкции, които поради самото си естество не могат да бъдат използвани за практически цели и за които единствената възможна употреба е възможността да бъдат инспектирани. Това са арки, колони, обелиски, руини на структури от голяма древност.
Утилитарната стойност на архитектурните паметници като използвани сгради е от второстепенно значение спрямо тяхната художествено-историческа стойност, но е много значима. Придаването на паметниците на една или друга съвременна функция създава необходимите условия за тяхното постоянно поддържане и опазване. Освен това, както често се отбелязва в последно време, благодарение на практическото си използване паметниците са лишени от своеобразно откъсване от модерността, характерно за музейните предмети, и са включени в интензивния живот на обществото. Тяхното емоционално въздействие върху хората става по-органично. В съответствие с това през последните десетилетия отношението към проблема с използването на архитектурни паметници до голяма степен се промени. Ако по-рано тя често е била склонна да се разглежда като необходимо зло, сега тя все повече и повече се разглежда като положителен фактор, при условие, разбира се, че функционалната цел е правилно определена и адаптацията се извършва обмислено и тактично.
Изборът на функция се влияе преди всичко от художествените качества на паметника. За най-съвършените сгради, прославени шедьоври на архитектурата, сгради със запазен интериорС висока художествена стойност често е възможен само един вид използване - създаването на условия за най-широко запознаване с тях, тяхното музеифициране. Необходимо е да се прави разлика между музеифицирането на паметник и адаптирането му към музей: колекциите не се поставят в музеифицирана сграда, но самата тя придобива значението на основен, а понякога и единствен експонат.
Ако при проектирането на нова сграда нейните обеми и оформление са като че ли дадени от функция, тогава при вземането на решение за използването на архитектурен паметник трябва да се има предвид, че неговите характеристики на планиране, размери и връзка на помещенията представляват непроменена структура и за него трябва да бъде избрана функция, съответстваща на условията на паметника. Задачата се усложнява от факта, че пробиването на нови отвори в паметника, пренареждането на допълнителни тавани, стълби и др., като правило, са недопустими и могат да се извършват само по изключение, и то не в основните, а във второстепенните, предимно вече силно преустроени части на сградата.
За архитектурни паметници е изключен изборът на функция, която има перспектива за разширяване, тъй като обемът на паметника трябва да продължи да остава непроменен. Това е допълнителна причина, наред с етичните съображения, поради които използването на паметници за домашно производство е забранено.
Важно изискване е и целостта на функционалното предназначение не само на отделен паметник, но и на такъв архитектурен ансамбъл, който в миналото е имал еднократно предназначение (имение, манастир и др.).
За да може старата сграда да се използва пълноценно за новата функция, трябва да се извърши нейната адаптация, т.е. набор от работи по частичната му реконструкция, но такава, която да отчита нейното значение ипризнава като паметник на архитектурата. Адаптацията трябва да се извърши така, че не само да не се нарушава облика на паметника, но и да се запази потенциалната възможност за разкриване на всичко ценно, което той крие в себе си. Следователно възможностите за адаптация са в пряка зависимост от възможностите за възстановяване. В допълнение, реставрацията, чиято основна цел е да се увеличи максимално живота на паметника, трябва да се извърши, като се вземе предвид последващото му функционално използване, което може до известна степен да повлияе на степента на промените, направени в паметника. Следователно понастоящем е общоприето, че възстановяването и адаптацията не могат да бъдат отделени един от друг и двата проблема трябва да бъдат решени едновременно и по комплексен начин.
Най-добрата форма на цялостно решение на проблемите на реставрацията и адаптацията е тяхното съвместно проектиране и изпълнение не за отделни структури - архитектурни паметници, а за архитектурни ансамбли или за цялостни участъци от градското развитие, включително както изключителни произведения на архитектурата, така и по-обикновени сгради. В този случай по отношение на решаването на реставрационни проблеми най-пълно се отчита съотношението на реставрирания паметник и архитектурно-пространствената среда. По отношение на адаптацията, наличието на сгради от различен характер и с различна художествена и историческа стойност позволява по-гъвкав подход за задоволяване на функционалните изисквания, като същевременно се запази цялата строгост на реставрационните ограничения по отношение на най-ценните сгради или части от тях. Такава цялостна работа по възстановяването и адаптирането на квартали в историческите центрове на градовете се практикува в много страни. Понякога към тях се прилага терминът ревалоризация, т.е. възстановяване на стойносттаосвен това този термин обхваща както възстановяването на архитектурна и художествена стойност, така и стойността на експлоатацията.
Приспособяването на паметниците към съвременната употреба е преди всичко средство за тяхното запазване. Затова задължително условие за адаптация трябва да бъде абсолютното уважение към адаптирания паметник, недопустимостта на неговото увреждане. Трябва да се спазва изискването за физическа безопасност на паметника, особено безопасността на всички ценни в художествено или историческо отношение елементи. Концепцията за физическа безопасност включва и създаването на условия за работа, които максимално осигуряват противодействие на разрушителното влияние на времето. В допълнение към физическата безопасност е необходимо да се гарантира запазването на условията за възприемане на паметника, предотвратявайки не само изкривяването на външния му вид, но и изкривяването на вътрешното пространство, във всеки случай тези помещения, чийто интериор има определена художествена цялост. Това трябва да се има предвид при разпределението на помещенията според тяхното функционално предназначение. На тази основа често възникват противоречия между интересите на паметника и нормативните изисквания за разполагане на институции с определено предназначение. В този случай обикновено е необходимо да се намерят компромисни решения, да се надцени площта, да се отклони частично от нормите в името на запазването на паметника. Уважението към един паметник трябва да се проявява не само в избора на функция, съответстваща на неговото културно-историческо значение, но и в определянето на предназначението на отделните му части, което да отчита тяхната относителна художествена стойност и функционална роля в миналото. И така, към помещенията с мемориално значение, към гробниците, трябва да се проявява специално отношение, изключващо възможността за приспособяване за "ниски" цели.религиозни сгради и особено техните олтарни части, дори ако тези сгради сега са били използвани за различни цели.
Задачите, които трябва да се решат при адаптирането на паметниците, не се ограничават до спазването на системата от ограничения. Въвеждането на нови елементи в интериора (и понякога, в ограничена степен, във външната архитектура на сградата), които са необходими за организацията на съвременния живот, поставя трудната задача за хармонизиране на тези елементи с архитектурата на паметника. Нови стълбищни парапети, пълнежи на врати, осветителни тела, а в много случаи и мебелите, разположени в сградата, активно взаимодействат с други интериорни елементи, запазени от минали епохи.
При цялото разнообразие от възможни подходи за решаване на възникващия проблем са възможни три основни направления. Една от тях е фалшифицирането на стила на паметника, което е било широко практикувано в миналото и което в някои случаи може да граничи с фалшификация. Такъв метод трудно се съчетава със съвременните теоретични възгледи за реставрацията и трябва да се използва само в отделни случаи и с голяма предпазливост. Диаметрално противоположна посока е въвеждането в историческия интериор на рязко контрастиращи по стил елементи, издържани във формите на подчертано модерната архитектура. Чисто спекулативно, подобен подход е напълно оправдан, но все пак не винаги води до художествено стойностни резултати. Възможността за използването му се дължи на особеностите на паметника, неговия стил и най-вече степента на запазеност на античните елементи в интериора. Обикновено, колкото по-фрагментирано е запазена старата декоративна украса на интериора и като цяло художествено активните форми, толкова повече свобода има архитектът, когато въвежда нови елементи в интериора, които понякога са призовани да запълнят.загуба на цялост на композицията. Тези нови, стилово контрастни елементи изискват не само собствена художествена изразителност, но и безупречно изпълнение. Третата посока е свързана с търсенето на среден път: създаването на откровено нови интериорни елементи, но в същото време артистично свързани със старата архитектура и като че ли подчинени на нея. Въпреки трудността на такъв дизайн, средният подход е по-универсален и съдържа много големи възможности. В този случай не може да има нито една рецепта, тъй като разглежданата задача е творческа.
Приспособяването на паметника към съвременна функция предвижда да бъде оборудван с необходимото инженерно оборудване за осигуряване на комфортни условия за живот. И в случая би трябвало да надделява изискването за опазване на паметника. Инженерните мрежи на сграда - паметник на архитектурата трябва минимално да нарушават нейната естетическа и конструктивна цялост, което води до необходимостта от търсене на нестандартни решения и до признаване на възможността за по-гъвкав подход за спазване на стандартите, необходими за ново строителство. Съществени ограничения при адаптирането на паметника се налагат при щанцоването и изсичането на стени, сводове и тавани. Те трябва не само да бъдат сведени до минимум, но и да се концентрират на онези места, където могат най-малко да нарушат ценните елементи на паметника. Специални изисквания възникват, когато в сградата има стенописи, мазилки и други ценни довършителни елементи. В тези случаи е необходимо да се създаде режим, осигуряващ оптимални температурно-влажностни параметри за тяхното съхранение.
Ако тези параметри се различават значително от обичайните, съответстващи на комфортни условия за престой на хората, тогава предпочитанието, разбира се,се дава на опазването на паметника, а оперативните възможности за използване на съответните помещения са ограничени.
Като цяло приспособяването на един архитектурен паметник към съвременната употреба обикновено е трудна задача и изисква цялостно разглеждане не само на историческото и художествено значение на паметника, но и на неговите конструктивни и технически характеристики. Следователно въпросите на адаптацията трябва да бъдат от компетенцията на архитект-реставратора.