Чеченски военноинвалид, Генадий Исаков, Readr - читател на двадесет и първи век
ЧЕЧЕНСКИ ВОЕНЕН ИНВАЛИД
- Проклет да си! – изкрещя в телевизора майката на Андрей, виждайки в него щастливото лице на наградения оръжейник. - Проклети да са, проклети човекоядци! - тя крещеше, плачеше и вайкаше в смачкана носна кърпа.
В отчаяние тя се взря в неразбираемите очи на президента, опитвайки се истерично да прочете в тях отговора на въпроса си: "Защо?"
С майчински егоизъм тя смяташе, че ако президентът трябва да изпрати някого на война, където убиват, ще е по-добре от наркомани, алкохолици, лагеристи. Но защо най-доброто и най-здравословното? Наистина ли е да съсипеш една здрава държава? Иначе защо умната глава би воювала?
Как да разберем хората, които обичат да убиват? В крайна сметка никакви външни сили не го принуждават да го прави. И така, какво има в тях, което ги дърпа под куршуми, за да убият сами някого? Във всеки има убиец, който има нужда от поръчка? Защо възниква? Къде са моралните забрани на ръководителите на държавата? Мираж ли са, когато юмрукът е по-силен от мозъка? Виновни ли са лидерите, ако са избрани от народа? Така че може би е в стръкчета трева като нея? Все пак тя сама си ги е избрала. И всички бяха избрани. Кой не обича да стреля?
Преди няколко години някъде от бездната на кървавото чеченско клане до нея достига новината, че синът й е ранен и тежко ранен, че е излекуван доколкото е възможно в болницата и скоро ще бъде предаден при нея.
Андрей беше внесен на носилка и покривката беше свалена. Майка бавно се отпусна на пода и щом легна, заспа. Беше някакъв пън. Къс торс без крака и без една ръка, но глава, покрита с белези. Очите не показваха нищо. Татко седеше неподвижно на дивана, гледаше в пода и мълчеше.
Доставчиците поставиха осакатения човек в предварително приготвено легло, върнаха майката на животи седна удобно на стол наблизо. Те тропаха неловко, казваха половинчати, половинчати думи и бавно посегнаха към вратата. Какво друго може да се направи тук?
А Андрей гледаше в тавана и чакаше какво ще се случи по-нататък. Още не се е научил да бъде обикновен инвалид. Научи само едно: да не мисли за нищо. Ако една мисъл трябва да се появи, тя ще дойде на ум. И така – защо? Лудостта на ярките странности на ума свърши. Изглеждаше, че спи. И това се оказва първата победа в последвалата война със себе си, родители, идеи, любов. С живота.
Той мълчеше, защото нищо не се случи, мислите му се скриха, родителите му мълчаха. Само майката постоянно оправяше одеялото. Светлината светеше слабо.
Като в театъра на сенките вечер се срещаха роднини и приятели. Те се усмихваха изкуствено и без да знаят как да се държат в такава ситуация, се държаха един до друг, сякаш бяха малки в царството на мрака, който поглъщаше всичко.
Масата беше преместена до леглото, за да покаже на човека по този начин, че е същият като всички останали. И както преди, пак с тях. Нещо му се случи, добре, добре, всичко се случва в живота. Понякога дори умират. Никой не е имунизиран от неприятности. Това са проблемите, с които трябва да се справяме. Няма голяма и малка мъка, има слаби и силни хора.
Наляха водка в чаши. Андрюша беше даден в единствената му ръка, а наблизо бяха поставени сандвичи. Съседът, старият чичо Боря, стана.
„Най-важното нещо в живота“, каза той, „е да се държим заедно. Вижте колко хора с увреждания се върнаха в Отечествената война. И нищо. Кой има ръка, кой крак и кой само глава. И така те бавно оцеляха. Родиха се деца и животът продължи. Ще ти намерим, Андрей, булка. Животът, каквото и да се случи, ще продължи. Да пием за нея! Горчиво е като водка.
Напитката ме ободри. Разговорът потече. Приятелите започнаха да обещават да посещават всеки ден, да намерят инвалидна количка, да помислят за възможна работа. Ами без работа? Без него можеш да полудееш. Да, трябват ти пари за къщата. Ами пенсията? Можете ли да посегнете към нея? Просто нахрани котката.
Мълчаливият баща се изкашля тихо, което внезапно спря всички разговори, и също толкова тихо, сякаш неуверено, заговори.
Той отпи глътка водка и се обърна.
Някой постави касета със записи на Висоцки в магнетофона. "Спасете душите ни! Блудим от задушаване!" - изръмжа бардът. - "И ако не хванеш олово в гърдите си, ще хванеш орден за храброст в гърдите."