Душа, водена от благородство (Наталия Шомахова 2)
- Спри тук - Яна извади портфейл от чантата си, плати на таксиметровия шофьор. И тя започна да излиза от колата, без да откъсва очи от сивата пететажна сграда, която я потопи в кисела меланхолия. Дина живееше тук. Таксиметровият шофьор, като мълчаливо прие плащането, излетя от мястото, сякаш дяволите го гонеха, и беше така. Яна влезе във входа, миришеше на газ и котки - задължителната миризма на всички входове. Втвърдено стълбище към четвъртия етаж, стотици ръце - възрастни и деца, опипаха парапета. Вратата на апартамента на Дина е запечатана с огромен восък, закрепен с тънък канап. Дина отиде до отсрещната врата. И натисна седефеното копче на звънеца. Трябваше да чакаме десет минути. Шпионката на вратата потъмня за момент: мъжът от другата страна на пространството оглеждаше Яна, после нещо изтрака и звънна. Вратата се отвори и на прага застана ниска слаба жена на средна възраст. Боядисана в тъмно кафяво, косата й беше прибрана на опашка, а под очите й имаше малки торбички, което показваше нездравословни бъбреци. Жената погледна въпросително Яна. - Здравей, Поминова ли си? - каза Яна - Аз съм приятелка на Дина. Изпратихте телеграма... - О, влезте, моля - жената се отдръпна встрани - идете в кухнята. Имам малък срач. Тествам от сутринта. Нямаше време да оправи леглото ... - измърмори тя объркано, бързайки след Яна, сякаш Яна беше сурова комисия, пред която трябваше да се отчете. Яна намери кухнята по характерния звук на счупен кран. На масата, покрита със салфетка, тесто, точилка. Кифличките бяха подути върху лист за печене, който покриваше повърхността на електрическата печка. Жената тръгна след Яна и я погледна плахо. - Искаш ли... малко чай? - Аз… не знам – изведнъж Яна почувства глад. Не е яла нищо от вчерашната вечеря. И пътуването с автобус беше напрегнатомислене - ще пиеш ли чай? - Да пийнем по едно - суетеше се жената - и после ще говорим.
Да, прилича на Адам. Животът е непрекъснат поток от бръмчене, без никакви тръни. А детето е най-голямата бариера, която имаш. - И ако искам да осиновя момиче... възможно ли е? - Имате нужда от съгласието на бащата - плъхът сгъна четките в къща, сложи ги на лицето си - и много документи. - Е, бюрокрацията не ме плаши. Тя се страхува от нещо друго. За да бъдете оборудвани със съгласие, е необходимо да се срещнете с Адам. Тя още не е готова за това. Доведоха момичето. Стройната светлокоса Мая плахо погледна Яна. Яна несръчно й подаде плюшен заек. - Да отидем на разходка? Момичето погледна учителя със страх. - Може ли, Леля Владимировна? - Е, върви. Чат в коридора. Яна и детето излязоха в коридора.
Мислеше, че ще е по-трудно. От любознателните, но същевременно доверчиви очи на дете. А тя отговори: - леля ти, на въпроса на момичето коя е тя за нея и стана лесно. Свети лъжи в името на спасението. Никой никога няма да разбере за връзката им с майка й. Някой друг би се сетил да я нарече глупачка. Например, същият Адам. Какво от това? В нейното спасение е писмото на Динки. Ако той реши да й измами всичко, тя лесно е способна на изнудване. Тя също е грозна. И нека жалостта го управлява засега. Може би някой ден ще пресъхне, не се заблуждава Яна. Но тя ще положи всички усилия, за да гарантира, че горчивата ревност няма да пробие грижливо проклепаната мрежа, която покрива сърцето й. За да не се запали вътре в нея, когато гледа в тези очи, като тези на Адам, с болезнени спомени от характерните жестове, които е запомнила от Адам. Понеже Дина му роди дете, а не тя, Дина нямаше такта да не пише впрощалното му писмо за това какъв любовник е бил. Тя трябва да премине през всичко това. Сега тя е леля. И когато истината излезе наяве, горчивината ще боли. Като поток.