Електрически заряд на слънцето
Слънчев заряд, коронални дупки, неслънчев произход на слънчевия вятър.
Считам теорията, че слънчевата корона се нагрява от звукови вълни, за голяма научна глупост. В [1] е дадено обяснение: „звуковите вълни се трансформират в ударни вълни, ударните вълни се абсорбират ефективно от материята на короната и я нагряват до температура от (1 – 3)·10 6 К.“ Спомням си пример от училищната физика, че ако хората изпълнят Червения площад и започнат да крещят, тогава силата на звука няма да е достатъчна, за да доведе чайник с вода до кипене. Тези. Ефективността на предаването на енергия чрез звука е толкова нищожна, че дори е неприлично да се говори на тази тема.
От всички известни физични процеси само електрическият ток може да загрее слънчевата атмосфера с хиляди градуси, а слънчевата корона - с милиони градуси. Важно е, че в допълнение към нагряването на атмосферата почти всички процеси, протичащи на Слънцето, се обясняват с електрически взаимодействия.
На Земята вулканите (естествен оръдие с твърдо отверстие) изхвърлят продуктите от изригването си максимум до долните слоеве на стратосферата.
На Слънцето ускорението на свободното падане е 27,96 земни, а втората космическа скорост е 55,2 земни. Изхвърлянето на огромни маси плазма, които се ускоряват от повърхността на Слънцето в космоса отдекомпресирани тъмни петна, е парадокс от гледна точка на термодинамиката.
Предполага се, че уж магнитното поле допринася за изхвърлянето на плазма в космоса. Например, че такава („отворена“) магнитна конфигурация позволява на частиците да напускат Слънцето безпрепятствено [2]. Това се отнася до магнитните бримки над тъмните петна. Подобно твърдение не е оправдано от никакви закони на физиката. Магнитното поле насочва плазмата, но какво я изтласква навън и къде отиде гравитацията?Магнитното поле променя посоката на движение на йоните и винаги се насочва по спираловидна пътека в посока на отслабване на магнитното поле, но магнитното поле не може да ускори йоните, само електрическото поле ускорява йоните. Това е анализирано по-подробно в § 8.2. йоносфера. Освен това Слънцето е твърд диамагнит. Магнитното поле в диамагнетика не може да бъде "замразено". Къде се намира магнитният мехур от тъмни петна, изобразен на фиг. 2.0.1 от [3], ако собственото стационарно магнитно поле на Слънцето е хиляди пъти по-слабо? [4].
Извън феромагнетиците, магнитното поле е продукт на електрически ток. Няма електрически ток - няма магнитно поле. Електрическият ток се генерира от електрическо поле. Полето е резултат от електрически заряд. Тези. Всички електромагнитни процеси са резултат от взаимодействието на електрически заряди. Следователно, за да разберем електромагнитните процеси на Земята, на Слънцето, на други планети, е необходимо да разберем естеството на възникването на зарядите, които образуват електрически полета. За съжаление тази задача се заобикаля и затова в тази област се родиха много фалшиви теории, например: механизмът на съществуването на йоносферата; механизмът на образуване на мощни радиационни пояси около планетите; теория на хидромагнитното динамо; нагряване на слънчевата корона от звукови или магнитни вихрушки...и т.н.
Електрическият заряд на Слънцето може да се оцени чрез взаимодействието му със заряда на Земята. Полярността му е отрицателна [5]. Повърхностният заряд на Земята е -5,7·10 5 C, но в йоносферата той е концентриран
-8•10 12 C, седем порядъка по-голям от повърхността, което означава, че общият заряд на Земята е
-8•10 12 Cl. Предполага се, че точката на равновесие между слънчевия и земния заряд се намира в зоната на магнитната пауза (фиг. 2.0.2), която е на разстояние от Земятадесет земни радиуса. Изчислението спрямо тази точка дава стойността на заряда на Слънцето
-4•10 19 Кл. Възможна е грешка при избора на точката на еквивалентност, спецификацията на нейната позиция може да промени величината на заряда само няколко пъти, но порядъкът на величината ще остане.
Масата на Слънцето се изчислява от гравитационното взаимодействие със Земята. Когато се преизчисли, като се вземе предвид взаимодействието на Кулон, масата на Слънцето може да се увеличи с почти 5%. Може би това е електрическото взаимодействие, което обяснява „аномалията на полета“, когато по време на гравитационна маневра сателитните инструменти откриват влиянието на някаква неотчетена маса.
Част от енергията на глобалния електронен поток в околослънчевото пространство се изразходва за нагряване на атмосферата и короната. Под въздействието на електрическо поле зарядът се влива в пространството, издигайки дъги от магнитни полета зад него. Колкото по-високо се издигат електроните, толкова повече енергия придобиват поради факта, че средният свободен път се увеличава с разреждането на атмосферата и колкото повече те нагряват хромосферата от 4000 до 20000 K. По-високо в короната електроните се сблъскват с протони, привлечени от космоса, идващият сблъсък дава нагряване на короната до 2000000 K. Само електрически ток може да загрее плазмата на короната до милиони от степени.
Друга част от енергията на електронния поток се преобразува в магнитната енергия на магнитните полюси, с много по-малък интензитет в сравнение с короналните бримки, но глобални по размер, разширявайки действието си до покрайнините на Слънчевата система. В резултат на това Слънцето има шест магнитни полюса: два променливи полярни и четири екваториални стационарни.
Локални потоци от електрони, течащи надолу от повърхността на Слънцето главно от тъмни петна, създават локални подковообразни магнитни полета с високасила, несвързана с глобалното магнитно поле на Слънцето. В върховете на тези магнитни подкови отрицателно заредената плазма, изхвърлена от тъмните петна, се задържа от магнитното поле за известно време. Кулоновото взаимодействие вътре в този анионен облак декомпресира плазмата сто пъти, образувайкикоронална дупка [6]. Когато много мощен заряд от електрони се изхвърли от тъмните петна, анионният облак нарушава магнитното поле. От върха на магнитната подкова се откъсва отрицателно зареден плазмен облак и поради електростатично взаимодействие със заряда на Слънцето се изхвърля в космоса с ускорение. Това са коронарни изхвърляния. Само с помощта на електрическо поле Слънцето е в състояние да преодолее гравитацията, за да изстреля огромни маси отрицателно заредена плазма в космоса. Поради термодинамичните процеси такъв изстрел отдекомпресирана зона е невъзможен.
Плътността на повърхностния отрицателен заряд е толкова висока, че на повърхността на Слънцетовинаги има отрицателен водороден йон. Атмосферата на Слънцето, поради взаимодействието на Кулон, се декомпресира и имависочина и разреждане, които не се вписват в гравитационните зависимости. В природата няма механизми, с изключение на електрическите, способни да нагряват и декомпресират атмосферата по начин, противоречащ на законите на гравитацията.
В § 1.1 беше разгледан вероятен модел за получаване на ускорение на въртенето на Земята поради привличането на протони от космоса чрез отрицателен заряд и синтеза на водород на границата на радиационните полета. При Слънцето този процес се доказва от по-бързото въртене на екваториалните области (1,369 пъти по-бързо [7]) в сравнение с полярните. Слънцето се върти по-бързо дори от най-близките орбити на Меркурий. Приливните ефекти на планетите трябва да забавят въртенето на Слънцето и под негоименно екваториалните региони трябва да бъдат забавени от това въздействие на първо място. Тези. екваториалните региони трябва да се въртят по-бавно от полярните региони. Забавяне на въртенето на екваториалните области на атмосферата се наблюдава близо до Нептун, под влиянието на масивния спътник Тритон, който има ретроградно движение в относително ниска орбита.
Слънцето изхвърля електрони и отрицателно заредена плазма в космоса. От космоса Слънцето привлича положително заредени йони, предимно протони. Такъв обмен с космоса се потвърждава от ускореното въртене на екваториалните пояси (1 оборот за 25,05 земни дни) в сравнение с полярните (1 оборот за 34,3 дни). За да обясним този процес, нека разгледаме схемата на взаимодействие на протон със заряда на планетата и нейното магнитно поле (т.е. с биполярно магнитно поле, фиг. 2.0.3). Основното в това взаимодействие е, че йонът, движейки се в магнитно поле, винаги върви в посока на отслабване на магнитното поле.
Силата на ефекта на Кулон върху йони е с десетки порядъци по-мощна от гравитационната сила и съответно силите на инерцията. Следователно протон, възникнал в точка а (фиг. 2.0.3) поради йонизация на слънчево или космическо лъчение и имащ орбитална скорост Va, в електрическо поле се привлича към планетата по траектория под формата на спирала на Архимед, ускорявайки се до високи скорости (от Va до Ve, фиг. 2.0.3. I). Плътността на магнитното поле на полюсите е по-висока, отколкото на екватора. Когато се движат в магнитно поле, йоните винаги се отклоняват в посока на отслабване на магнитното поле. Следователно, колкото по-близо протонът лети до планетата, толкова повече равнината на неговата орбита се накланя към равнината на магнитния екватор ( j a → j b → j c → j d → 0). В резултат на това йони летят в атмосферата близо до екватора (точка e), пренасяйки към нея придобитата кинетична енергияи кара екваториалните региони да се въртят по-бързо от полярните.
Спиралата на движение на протона, изобразена на фиг. 2.0.3, всъщност има по-сложна структура и се състои от сегменти от самата спирала на протона в електрическо поле и сегменти от траекторията на водорода в гравитационно поле, тъй като в процеса на движение възникват множество рекомбинационни трансформации на протона във водород и обратно. Тази схема на множество рекомбинации е илюстрирана на фигура 2.0.6. Където (1) е идеализираната траектория на протона в електрическото поле на Слънцето ( S ). Разглеждаме реалната траектория, започвайки от точка (2), където водородът губи електрон под въздействието на радиация или от сблъсък. Пътят на протона ( p ) продължава с ускорение в електрическото поле на Слънцето, чието действие е с десетки порядъци по-мощно от гравитационното поле. На сегмента (2-3) протонът се ускорява, в точката (3) настъпва рекомбинация с електрона (e) и се ражда водород. На сегмента (3-4) вече водородът с придобита скорост, по-голяма от орбиталната, се отдалечава от Слънцето по по-праволинейна траектория. В точка (4), отново под въздействието на радиация или от сблъсък, се образува протон и на сегмента (4-5), както и на сегмента (2-3), той получава ускорение. По-нататък на сегмента (5-6) лети водород, а от точката (6) протон. В областта на орбитата (7) на Земята (8) в точка (9) ние възприемаме този протон като водород на слънчевия вятър, а в точки (10) и (11) като протон на космическата радиация. Колкото повече протонът се доближава до Слънцето, толкова по-голяма скорост набира и толкова по-често и с по-голяма енергия се случват рекомбинационните трансформации протон-водород, водород-протон. В областта на слънчевата корона (12) протонът придобива максимална енергия, съответстваща на температура от милиони градуси; когато се сблъска с електрон, рентгеновите лъчи исилно ултравиолетово лъчение. Ако рекомбинацията настъпи в горната област на слънчевата корона, където траекторията на протона е допирателна към слънчевата атмосфера, тогава енергията на получения водород е достатъчна, за да полети в космоса по траекторията (13). Такъв водород съставлява по-голямата част от слънчевия вятър. В района на Земята ние го възприемаме като високоенергийна частица от слънчевия вятър, изхвърлена от термодинамични процеси, опитвайки се да премълчим факта, че термодинамичните процеси не са способни на това.
Горната схема на движение на протоните показва, че Слънцето не излъчва материя в космоса под формата наслънчев вятър, а напротив, привлича положително заредена космическа плазма. Тази схема се потвърждава от факта, че химическият, или по-скоро елементният състав на слънчевия вятър не съответства на елементния състав на плазмата на слънчевата атмосфера [1]. Слънчевата материя е само коронално изхвърляне, при което отрицателно заредени маси от слънчева плазма от коронални дупки се изхвърлят в космоса от електрическото поле на Слънцето.
Въз основа на горния модел Слънцето не губи своята маса. Напротив, масата на Слънцето нараства поради водорода, синтезиран от протони, привлечени от космоса. Термоядреният синтез на Слънцето се случва в конвекционния слой, където синтезираният водород се пренася от низходящи глобални конвекционни токове. Енергията, получена от термоядрения синтез, се осигурява от водород, синтезиран в атмосферата. А това означава, че водородът на Слънцето никога няма да свърши и Слънцето няма да изстине. Вероятно водородът не участва в ядрения синтез по-дълбоко от конвекционните токове и там се генерира енергия в резултат на неизвестни за нас процеси, електроните в резултат на този процес са излишен материал. Такивапредположението се основава на несъответствието между реалната мощност на слънчевия неутринен поток спрямо изчислената. Според енергията, генерирана от Слънцето, потокът от неутрино трябва да бъде повече от два пъти по-мощен [8, 9]