Европейски съд по правата на човека - международни съдилища
От няколко десетилетия съществуват два органа - Европейската комисия по правата на човека и Европейският съд по правата на човека. Всички държави-членки на Съвета на Европа бяха представени както в Комисията, така и в Съда. Първоначално функциите по приемане и разглеждане на индивидуални жалби принадлежаха на Комисията, която можеше, в случай на невъзможност за уреждане, да отнесе случая до Съда, чието решение се считаше за окончателно. На определен етап от действието на такъв контролен механизъм, самите жалбоподатели получиха достъп до Съда, но едва след като усилията на Комисията се оказаха безрезултатни.
Европейският съд по правата на човека се състои от съдии, представляващи държави-членки на Съвета на Европа и съответно страни по Конвенцията; сред тях - съдия от България.
През целия си мандат съдиите не трябва да извършват дейност, която е несъвместима с тяхната независимост, безпристрастност или с изискванията, произтичащи от естеството на работата им на пълно работно време.
Съдът се състои от по един съдия от всяка от 46-те държави, ратифицирали Конвенцията. Съдиите работят в пет секции - всяка секция има свой председател, от който се формират състави от 7 съдии. Има и голяма камара на съда, състояща се от 17 съдии.
За разглеждане на дела Съдът сформира комисии от трима съдии, камара от седем съдии и голяма камара от седемнадесет съдии (включва също председателя на съда, неговите заместници и председатели на камари). Камарите на съда образуват комитети за определен срок. Официалните езици на съда са английски и френски.
Съдът има юрисдикция по всички въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на разпоредбите на Конвенцията ипротоколи към него, които да му бъдат предадени. Това се отнася за междудържавни дела, индивидуални жалби, както и искания от Комитета на министрите на Съвета на Европа за консултативни становища по правни въпроси.
Съгласно чл. 33 от Конвенцията, всяка държава страна може да сезира Съда за всяко предполагаемо нарушение на разпоредбите на Конвенцията и протоколите към нея от друга държава страна.
Член 34 упълномощава Съда да получава жалби от всяко лице, всяка неправителствена организация или всяка група лица, които твърдят, че са жертви на нарушение от една от държавите-страни на техните права, признати в Конвенцията или нейните протоколи.
В чл. 35 от Конвенцията определя условията за допустимост на индивидуалните жалби: Съдът може да разгледа дело само след като са изчерпани всички вътрешни средства за защита, както е предвидено в общопризнатите норми на международното право, и в рамките на шест месеца от датата на окончателното решение по делото от националните власти.
Съдът няма да приеме индивидуална жалба, ако:
а) е анонимен; или
б) е по същество същото като това, което вече е било разгледано от Съда или вече е предмет на друга процедура на международно разследване или уреждане и ако не съдържа нови относими факти.
Съдът може да обяви за недопустима всяка индивидуална жалба, ако прецени, че е несъвместима с разпоредбите на Конвенцията или протоколите към нея, явно необоснована или представлява злоупотреба с правото на обжалване.
По дела по същество Камарата или (в някои случаи) Голямата камара взема окончателни решения, които държавите-страниКонвенциите са задължени да се прилагат в случаите, по които те са страни. Окончателните решения на Съда се изпращат на Комитета на министрите, който наблюдава тяхното изпълнение (чл. 46 от Конвенцията). Осигурено е справедливо обезщетение за увредената страна, ако е необходимо. Това се отнася до изплащането на обезщетение за щети (имуществени и (или) морални), както и възстановяване на съдебни разноски на физически лица. В България съответните действия се определят от компетентните органи в случай, че съдът реши да плати на ищеца парично обезщетение.
Конвенцията не урежда правните последици от решенията на Европейския съд по правата на човека по отношение на тяхното въздействие върху законодателството на съответната държава и върху нейната правоприлагаща дейност. Всяко окончателно решение на Съда обаче включва раздел, съдържащ описание на приложимото национално право в случая, в който е установено, че държавата е нарушила нормите на Конвенцията, и оценка на съвместимостта на вътрешните и конвенционалните норми. В същото време действията на държавните органи се оценяват в контекста на тяхната легитимност. В резултат правната позиция на Съда е формулирана като правна насока за последващото поведение на държавата.
Мерките се определят в случаите, когато изпълнението на решенията на съда е свързано с въвеждането на изменения и допълнения към федерални закони, регулаторни правни актове на президента на Руската федерация, правителството на Руската федерация и други регулаторни правни актове.
Два процесуални кодекса - АПК България и ГПК България - въвеждат правила, които предвиждат като едно от основанията за проверка на съдебни актове по новооткрити обстоятелства нарушението на разпоредбите на Конвенцията за защита на правата на човека, установено от Европейския съд по правата на човека иосновни свободи при разглеждането от съответния съд на България на конкретно дело, във връзка с приемането на решение, по което жалбоподателят сезира Европейския съд (чл. 311 от Арбитражния процесуален кодекс на Руската федерация, чл. 413 - 415 от Наказателно-процесуалния кодекс на Руската федерация). За съжаление в Гражданския процесуален кодекс на България в подобен предмет на уредба чл. 392 няма такива правила.
Проблемите за усъвършенстване на структурата и механизмите на дейността на съда се обсъждат в Съвета на Европа и извън него.