Горки без съкращения - Година на литературата 2018

Текст: Павел Башински (писател) Снимка: people.su

литературата
И много ми се иска в тази юбилейна година да се разтърсим, да се опомним и достойно да отбележим кръглите дати на нашите велики старци.

Ето го Горки... Какво знаем за него?

Представите за него се промениха няколко пъти през последните няколко десетилетия, от полуофициална екзалтация до пълно „сваляне от пиедестала“

до, надявам се, най-накрая разумно разбиране, че както пише в Уикипедия, Горки е „един от най-значимите и известни български писатели и мислители в света“.

„- Живот? Други хора? - Еге! И какво те интересува това? Не си ли собствения си живот? Други хора живеят без теб и ще живеят без теб. Мислите ли, че някой има нужда от вас? Ти не си хляб, не си пръчка и никой не си нужен. „Учи и преподавай, казваш? Можете ли да научите как да правите хората щастливи? Не, не можеш. Ти първо посивяваш и казваш какво трябва да научиш. Какво да преподавам? Всеки знае какво му трябва. Който е по-умен, взема каквото има, който е по-глупав - нищо не получава, а всеки се учи сам... - Смешни са, твоите хора. Те се скупчват заедно и се мачкат един друг, а има толкова много места на земята ... И всичко работи. За какво? На кого? Никой не знае. Виждаш как човек оре и си мислиш: ето го, капка по капка с пот, излива силата си на земята, а после ляга в нея и гние в нея. Нищо няма да му остане, нищо не вижда от нивата си и умира както се е родил - глупак.

Философията е, честно казано, жестока. Но кой каза, че Горки е добър писател? Не, съвсем не мила, макар и в някои неща („Веднъж през есента” или чудесната детска приказка „Врабче”) сантиментална до сълзи. Горки, съжалявам за тавтологията, писателят е огорчен. Той е неговият псевдонимизмисли в младостта си, може би за позьорство, и по онова време беше обичайно да измисля такива псевдоними за себе си (Бял, Черен, Беден, Гладен), но животът му наистина се оказа горчив, каквото и да се говори за именията му в буржоазен Капри или в съветска Москва.

Обвиняваме Горки за компромиса с диктатурата на Сталин, пътуването до Соловки и организирането на колективен сборник от писатели за изграждането на Беломорско-Балтийския канал. Но ние не се замисляме защо не предявяваме такива претенции например към Бунин. Да, защото Бунин, като брилянтен прозаик, строго погледнато, не е участвал в нищо в живота, освен в писателската си съдба. Да, трудно. Да, самотен. Да, драматично. Но все пак само неговата, Бунинова, писателска съдба. Дори с българската емиграция той е в обтегнати отношения и при нужда същите емигранти се обръщат за помощ към Горки, докато той живее в имението си в Соренто. И младите съветски писатели, бъдещи класици, не отиваха при Бунин на цели групи, а при Горки, още през тридесетте години просто нямаше друг ходатай за писатели, художници, учени, освен Горки.

А Горки, и това е драмата на съдбата му, през целия си живот отговаряше не само за себе си. Той доброволно пое ролята на "мост" от 19-ти до 20-ти век. Само Горки можеше едновременно да си кореспондира и по свой начин да бъде приятел с Ленин и Розанов.

Само Горки можеше да се срещне с Лев Толстой и Йосиф Сталин и да проведе разумен разговор с двамата. И разбирайте и двете.

Правилно, грешно, но разберете. И не просто да мислим за това, но и да действаме. Да организира списания, вестници, издателства, научни и културни институти. Но Съюзът на писателите, между другото, не е създаден от Горки. Но отговорността пак ще бъделегни върху него.

В последното си незавършено произведение „Животът на Клим Самгин“ Горки пише за хора, които „се измислят“ и „измислят лошо“. Честно казано, не познавам по-силен, по-жесток укор от цялата българска интелигенция. Но проблемът беше, че Горки го е написал не отгоре, а отвътре. Самият той беше един от тези хора.

И цялата интелигенция, независимо как се е отнасяла към Горки, винаги е знаела, че Горки е „наш човек“. Дори и да седи в кабинета на Йосиф Сталин.

Където той обаче, доколкото знам, никога не е сядал.

Самият Сталин благоволи да дойде при него.

Горки също се е „изобретил“. Ту е „истински народен човек“, ту „болшевик“, ту „критик на революцията и Ленин“, ту „емигрант“, ту „основоположник на социалистическия реализъм“.

Но всъщност истинската и най-голяма фигура от българския Сребърен век. Основната, ключова фигура.

И Горки се „измисли“ по такъв начин, че все още не можем да забравим Горки ... Защото писателят наистина беше огромен.