Как мирише смъртта (Вероника Авдеева)
На какво мирише смъртта? Слепи небеса? Или ангелски крила със загубено перо? С избледнели любими очи? Вечерен виещ вятър зад прозореца?
На какво мирише смъртта? Това отклонение от живота ли е? Все още ли е прясно окосена трева? А ако мирише на тамян и риза? Всеки ще има свой собствен аромат.
Смъртта ми мирише на разложение и тъга, Пълна е с някаква мрачна радост. Какъв е този звук? Това е сватбен звън. Какъв вид светлина? Това е пълнолуние.
Моята смърт не е стара жена с качулка. Искам да мисля, тя ще дойде за мен, Не в дълга черна опърпана роба, А в червена рокля, изтъкана през пролетта.
Тя ще протегне ръка към мен и със сладка Усмивка ще озари всичко, което е било. Изведнъж осъзнавам, че гробът ме зове. Тя, като майка, ще разбере и ще прости всичко.
Моята смърт няма да дойде с ятаган. Ще сплетете само две плитки. И моята смърт ще бъде благосклонна към мен, И ще доведе до черния ковчег, до мястото.
За всички грехове, за всички мои грешки Няма да има наказание, ще има само мир. Какъвто и фалшив да си бил в живота си, Тя сама като сън ще те намери.
Чакам я. Тя често ме сънува. Нейната усмивка, миризма и луната. Нейната дреха е пролетна, ярко червена, В която, сякаш, тя ще дойде.
Не се страхувам. И какво има за смъртта? Тя е просто сладко, невинно дете. Хората са по-страшни. Тези, като дяволи, Ще бъдете стъпкани и изядени за смях.
Накъдето и да погледнеш, навсякъде има вълци. Те са безмилостни и навсякъде Говорят глупости За власт, пари и храна.
И тогава, когато го знаеш, Когато видиш тази гнила светлина. Ще разберете, че няма по-страшен човек. И изведнъж смъртта ще изглежда като сладко момиче.