Козунаци срещу Великден, Православието и света
Румени козунаци и ярко шарени яйца, кулинарна шир, спомени от уютни стари времена - всичко това няма много общо с Великден, тревожен, изискващ и дори ужасен празник. Великден не се вписва в никоя традиция, в никакъв бит. Тя има съвсем различен мащаб.
Преди евреите да напуснат Египет, страната страда от десетата, най-ужасна чума. Господ изби всички първородни на Египет. Във всяко семейство най-големият от синовете умира, дори сред животните всички първородни умират. Бедствието не засегна само къщите на евреите. По заповед на Моисей те намазаха стълбовете на вратите с кръвта на жертвеното агне и всички, които бяха в къщата, останаха невредими. Това беше първият Великден, когато смъртта, бушуваща в цялата страна, мина покрай избрания народ. Самата дума „Великден“ произлиза от думите „преминавам“. Сега египтяните се съгласиха на всичко и пуснаха евреите в обетованата земя, без дори да чакат връщането на бижута и злато, благоразумно заети от еврейски жени. Мащабът на „хуманитарната катастрофа“ далеч надхвърли дори клането на витлеемските бебета след раждането на Христос: тогава някой избяга, някой войниците на Ирод не можаха да намерят, но никой не оцеля в Египет, освен избраните.
След такова тежко и решително скъсване с миналото, със спокоен, заседнал живот, беше необходимо да напусне. Към пустинята Народът на Израел получи дългоочакваната свобода, като нямаше нито солидни запаси, нито начини за отстъпление. Сега никой не потискаше евреите, но също така нямаше официална дажба, при паметта на която мнозина бяха готови веднага да се върнат. Бегълците се оказаха без никаква човешка подкрепа, само с Бог. С надежда за големи обещания и за специалния път на избраните, нобез увереност дори в бъдещето. Но само по този начин беше възможно истинското освобождение и истинското начало на нов живот: чрез смъртта, чрез вярата, чрез подвиг, който не беше по силите.
Споменът за това как „Господ премина“ живееше сред евреите от векове, това беше техният най-велик празник и централно събитие в свещената история. Но дойде време и се оказа, че това е само сянка, само символ на истинската пасхална радост и истинска пасхална болка, символ, без който обаче самото приемане на Новия Завет би било непосилно дори за избрания народ.
Исус Христос, Бог Слово, яде с учениците си пасхалното агне, което евреите принасяха в жертва всяка година, както правеха в Египет. И ето, древните прототипи са изпълнени с нов живот. Самият Той пострада на кръста, стана Агнецът, чрез който се спасяват онези, които приемат Неговата Жертва. Някога евреите, които белязали входа на домовете си с кръвта на агне и яли месото на жертвеното животно, останали живи. Сега тези, които приемат Христос, участват в животворната Жертва, не се страхуват от смъртта, защото тя няма власт над тях. Христос прие смъртта за нас, изкупи ни, като пожертва Себе Си, унищожи смъртта чрез смърт.
Радостно и страшно тайнство! Как би могъл Богочовекът да ни спаси, да ни спаси от погибел и да ни даде вечно царство? Изглежда, че Христос е сам, а ние сме сами, защото всеки отговаря за себе си. Как би могъл Той да обезцени нашата смърт? Да, наистина всеки ще отговаря за своите дела, и мисли, и думи, но Бог е сроден с всеки, от Него всеки човек е създаден, от Него се движи, диша, съществува. Затова страданието, смъртта и възкресението на Бога са близки на всички и обединяват всички. Новозаветната Пасха е достъпна за всички хора без ограничения, просто трябва да решите да приемете призива на Спасителя да Го последвате.
Но нетрябва да се заблуждаваме - победата на Божия Син над смъртта изобщо не означава, че всичко вече е направено за нас, че ни остава да почиваме на лаврите си и да бъдем благословени, съзерцавайки своята избраност. Бог ни измъкна от уютното ни робство, разчупи оковите и ни показа пътя на спасението. Но ние сами ще трябва да го преживеем.
Господ отново извежда своя народ от плен и отново никой не обещава лесни пътища. Освен това се знае, че пътят на християните ще бъде тесен и печален, като четиридесетгодишното скитане на евреите в пустинята: без доверие в храната, в постоянна опасност, в пълна несигурност дори за близкото бъдеще. Ние не знаем какви изпитания ни очакват по пътя на вярата. Само едно се знае - скръбта ни ще бъде не за смъртта, а за живота. Дори и целият свят да се обърне срещу нас с нажежена вражда и отровно безразличие, няма от какво да се страхуваме. Бог е с нас!
Така че великденското шествие изобщо не е дежурен ритуал преди празничен празник. Това е изход от света - с най-светлата вяра, с която слабите побеждават пълчища врагове и преминават морето по сухо, противно на всички обстоятелства и разчети. Нека си припомним колко символично изглеждаше процесията в съветско време - шепа християнски мъченици сред враждебна тълпа от събратя-езичници. Сега картината донякъде е загубила контраст и изглежда по-просперираща. И все пак всеки човек, който започва своя личен подвиг на вярата, неизбежно ще бъде изправен пред сериозни изпитания, чак до неразбиране от страна на най-близките му.
Светлината на новия живот сред мрака на паденията и смъртта, слънчев лъч сред тъмните буреносни облаци – това е същността на Великден. Това е най-голямата радост и надежда за „малкото стадо“, напускащо Египет и същевременно знак за смъртта за безразличното мнозинство. Това не е краят, а началото на едно дълго пътуване към Обетованата земя. Ние сме катона еврейския народ, който излезе от плен, ние се радваме на тяхната новооткрита свобода. Но както тогава, пред нас се простира пустиня, пълна с несигурност и изкушения. Струва ли си да се отпуснете на Великденския празник и забавления? Стани, събуди се! Господ, който не пощади не само хиляди египетски първородни, но и Единородния Син, минава. Почтено и страшно да си наоколо. „Нека слабините ви бъдат препасани, сандалите ви на нозете ви и тоягите ви в ръцете ви... това е Пасхата на Господа.“