лаещи кучета
Най-честият звуков сигнал при повечето породи кучета е лаенето. Кучето лае предимно, когато настроението му е повлияно от комбинация от бдителност, страх и агресивност. Много често лаенето се проявява под формата на изместена реакция или слабо кратко издишване, което не поражда истински звук, а само мимолетен шум. Заедно с това често се превръща в почти непрекъснат силен вой, в който е трудно да се разграничат отделни звуци. Колкото по-агресивно е кучето, толкова по-слаб е звукът от лаенето; колкото по-плаха и страхлива се чувства, толкова по-висок е звукът. Понякога е трудно да се проследи кога лаят се превръща в писък. Куче, което не е тревожно, няма да лае, освен ако лаят не е под формата на изместена реакция, свързана с весело настроение, или когато кучето е в състояние, което е характерно за лаене. Подобни условия се причиняват например от лов, при който човек трябва да проследи бързо движещ се дивеч или да лае на настигната плячка. Е, разбира се, кучето лае в ситуации, когато лаят му носи незабавна полза: например, животното научава много лесно, че чрез лаене можете да привлечете вниманието към себе си и по този начин да помогнете за задоволяване на всяка нужда.
Кучешкият лай изпълнява предупредителна функция, която човек може да използва. Но будното куче лае, независимо дали се възприема от човек, други кучета или изобщо някое същество. Следователно в такива ситуации лаенето е автоматичен звуков сигнал, който изразява определено настроение и няма нищо общо с интелигентната дейност или дори с придобитите поведенчески умения. Лаещите звуци могат да означават всичко - от изключителна агресивност до силна уплаха. За да разберете каквоедно от тях иска да лае при срещата на две кучета, изобщо не е задължително да са запознати. Интензивността и нюансите на лаенето, в допълнение към настроението, много ясно показват размера на кучето. Малко страшно куче, чуло бумтящия лай на непознато голямо куче, често се плаши, дори ако неговият "събеседник" е много далеч и тя не го вижда. Куче, запознато с друго, познава неговия лай и очевидно може да използва знанията си, за да различи гласа на непознато куче, както и да определи неговия размер и степен на опасност. Но ние не знаем как ще се държи малко куче, което не е запознато с други роднини и не разбира нюансите на гласовете им. Чувайки внезапно гласа на голямо куче, тя ще може ли да го различи от гласа на малко? Най-вероятно куче, което няма такъв опит, едва ли ще може да определи правилно размера на "събеседника" по височина. Междувременно в глутница вълци не се появяват такива големи разлики в размера на индивида и следователно в естеството на гласа, който излъчва.
Много често кучето лае радостта си. Животното, което от опит знае, че скоро му предстои нещо приятно, лае с удоволствие. Такъв лай вероятно може да се отдаде на вид изместена реакция. Често той служи и като много конкретно обаждане към човек.
Лаенето също служи като сигнал за събиране или дори просто заповед за приближаване до лаещо куче. В този случай тя е интензивна, но с по-големи интервали. Доколкото мога да преценя от собствения си опит, такъв повикващ сигнал е характерен предимно, ако не и изключително, за кучета, които заемат мястото на водача на глутницата. По-големият ми дакел така вика дъщеря си, мъжкият дакел през лятото на острова вика сина си по същия начин, както и други по-слаби кучетаили много по-млад от себе си; той го прави с желание и когато го помолят. Всичко, което трябва да направите, е да попитате „Къде е Линус?“ и той обикновено кара сина си да се появи на мига, стига да е на една ръка разстояние. Кученцето и другите необучени млади кучета в много случаи свикват с този ред много по-бързо, отколкото със свирката на собственика или с неговата команда.
Характерният лай, който обикновено се появява по време на преследването, може първоначално да е означавал някакъв сигнал, който да следват другите членове на глутницата. В същото време вероятно може да се приеме като пристрастна реакция. Кучето е много развълнувано, но обектът е недостъпен, въпреки че на моменти дори се вижда ясно. Вероятно човекът, поради доста интензивен подбор, е успял да повлияе на предразположеността на кучетата да лаят по време на преследване и като цяло на лов. Често кучето, което е взето за лов, лае дори когато лаят не му обещава никакви ползи, по-скоро обратното. Така че лаят на полицай при вида на птица от семейството на тетревите, седнала на дърво, изобщо не увеличава почти несъществуващите й шансове да хване сама такава вкусна плячка. Само намесата на ловеца ще направи лаенето на кучето полезно за себе си.
Предразположеността на кучето да лае обикновено е много висока. От това обаче може да се отучи – поне в случаите, когато съответните стимули не са много силни. Някои индивиди лаят много по-рядко от други представители на същата порода. Вероятно страхът е непознат за такива кучета: в крайна сметка страхът е един от най-силните причинители на лаенето. Куче, което не се страхува, често е по-опасно за непознати. Схващането, че „измамното куче не хапе” отдавна е разпространено сред хората, от етологична гледна точка е напълно правилно, защото се основава на точни наблюдения. Но има и многоизключения. По този начин едно активно лаещо куче е напълно способно да ухапе непознат, въпреки страха, а куче, което обикновено не лае, може да бъде толкова агресивно, че да ухапе без никакво предупреждение или страх. Разбира се, животни с такива наклонности не са подходящи за отглеждане на закрито. Най-често такова малко приятно поведение се дължи на неправилно обучение на кучето.
Животното много бързо се научава да лае по команда, тоест независимо от наличието на някакъв стимул, който предизвиква лай. Характерно е, че кучето лае, ако по някаква причина не може да направи нещо приятно за себе си. Това свойство е вродено, но с научаването се увеличава. Може би тази тенденция може да се обясни отчасти като предубеден отговор. Обучението е много лесно. Куче, което започва да лае и по този начин призовава собственика да му помогне да постигне това, което иска, го кара да възприема лаенето като сигнал за успех.