Лазар (Абашидзе), архим
Лазар (Абашидзе), архим. - За тайните болежки на душата --> Лазар (Абашидзе), архим. - За тайните болежки на душата -->
Архимандрит Лазар (Абашидзе)
ЗА ТАЙНИТЕ БОЛЕСТИ НА ДУШАТА
ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА КНИГАТА
Всяка стъпка по пътя на духовния живот на християнина не е нищо друго освен покайно движение на сърцето, което вижда греховете си. С покаянието за вярващия се отваря вратата към църковния свят, само чрез покаянието ще му се отворят вратите на рая. Накратко, началото на покаянието е началото на спасението.
Днес много хора, познали мрачните дълбини на неверието, безбожието, вкусили пагубните плодове на най-лошите грехове, но с Божията милост избавени от този ад, призовани към светлината, към пробуждането, към живота – чрез покаянието, тайнството на кръщението, чрез изповедта на ужасните си грехове, изоставянето им, чрез получената в тайнството прошка. мент на покаяние, чрез приемане на благодатни сили в тайнството причастие – се раждат за нов живот, живот съвсем различен, съвсем различен от този, който са живели досега.
Този процес на отказ от старото, прераждане, възкресение на душата е доста сложен, не еднакъв за всички, загадъчен. Бог сам води всеки човек по познатите Му пътища, Неговите непонятни съдби, от този грешен Содом, от египетския плен и води през пустинята на пречистването към обетованата земя. (Св. Теофан Затворник разглежда този момент, началото на духовния живот, дълбоко и задълбочено в своята книга „Пътят към спасението“).
За това как да се покаем за извършените грехове, какъв вид грехове са те, колко са сериозни, как след това да ги оставим и да не ги повтаряме, �
Разбира се, още на тези първи стъпки, стъпки към благочестието, всеки новоповярвал среща доста пречки, битки, трудности, скърби; но тук всичко е още ясно, видимо, злото е неприкрито, виковеза себе си - необходими са само смелост и решителност, твърдо намерение да започнеш нов живот и да скъсаш напълно със стария. И сега, вече при първите малки победи над себе си, обърналият се чувства голямо вътрешно облекчение, освобождение, помирение с Бога, със съвестта, с хората, сякаш сваля от плещите си тежко бреме, което го е тегнело цял живот, изпитва радост и прилив на нови сили и с такъв ентусиазъм навлиза в тайнствения църковен свят, в ново семейство, започва нов живот. И ако новопросветеният християнин с помощта на Бога е успял да отхвърли предишната си греховна дейност и да насочи всичките си възкресени сили към нов път, тогава. тогава за него започва най-важното и трудно.
Каейки се за предишните си грехове, оставяйки предишния си срамен живот, получавайки прошка от Бога, ние въпреки това оставаме дълбоко засегнати от много духовни заболявания, страсти, греховни навици - ние сме болни в сърцето, ума, волята, всичките си чувства. Греховете са простени, но страстите са все още живи; Ние не вършим греховни дела, но склонността към тях, жаждата за тях са живи и всичко това още изисква много трудове на покаяние, много борби, скръбни призиви и молитви към Милосърдния Лекар - нашия Господ, Човеколюбец. И до кога? Докато живеем в плът!
Тук се случва кръстопътят: това е много непривлекателен път за мнозина - постоянно покаяние, постоянно недоволство от себе си, недоверие към себе си, подозрение към всичките си чувства, движения на душата, винаги някакво вътрешно напрежение, болка, горчивина. И така, напротив, човек иска веднага да получи пълно спокойствие, вътрешен комфорт, чувство на духовно удовлетворение от себе си, усещане за своята значимост и избраност. И е добре, ако току-що постъпилият по пътя на християнството веднага срещне правилния наставник, койтов самото начало той ще му покаже правилния път, ще го научи да не се отдръпва от спасителната скръб и разкаяние, да не отблъсква тази неприятна, но полезна гледка на деформацията на душата си, да не я прикрива с фалшиво мнение за себе си и самооправдание, а да носи тази скръб като свой кръст, като сигурно доказателство за правилността на избрания път (в края на краищата тези скърби, идващи от нашето паднало естество, Спасителят предсказано на Своите последователи: в света Който не мрази душата си, живота си, не може да бъде ученик на Христос!), като гаранция за бъдеща радост, да запази това самоосъждане, като онази евангелска сол, без която всяко дело на душата веднага загнива, започва да изпуска воня.
И колко често се оказва точно обратното! Това вече се е превърнало в широко разпространена болест в наше време: сега хората, поради вкорененото в тях сладострастие, склонността да търсят винаги и във всичко комфорт и приятност, вече разбират самия духовен живот като средство за бързо получаване на такова вътрешно „блаженство“, сладък мир, еуфория. И сега има такава картина: новопокръстеният изповяда предишните си тежки грехове, отиде на църква, няколко пъти си припомни нещо от миналото на изповед, научи се малко да се моли, започна външно подреден живот, но след това вече не вижда за какво да се покайва сега: „Изглежда, че живеем нормално, не съгрешаваме особено и т.н. Така от самото начало може да се развие нечувствителност към болестите. И ако тук човек не се научи внимателно да се вглежда в недъзите на душата си, тогава вътрешното покаяние няма да бъде внушено в него и без него целият духовен живот няма да има истинско ръководство, ще се отклони по лъжлив път - към пагубна заблуда. Тогавачовек не само не вижда скритите си страсти, но дори започва да си въобразява, че вече има някакви по-висши дарби - "духовни", "блажени", "светии". Всички тези привидно ярки, благодатни, милосърдни прояви на духовна дейност създават впечатление за особена избраност, те изглеждат като начало на висок духовен живот.