Любов към живота и към хората, нравствена издръжливост - това са основните мотиви на Лесковия разказ за българския човек
ПланI. Познавателното значение на пиесите на А. Н. Островски. II. Разобличаване на тиранията на „тъмното царство”. 1. „Жестоките нрави” на град Калинов. 2. Образът на тиранина Уайлд. 3. Лицемерието на Кабанихи. 4. По-младото поколение в пиесата "Гръмотевична буря". III. Протестът на Катерина срещу основите на "тъмното царство".
Нищо свято, нищо чисто, нищо правилно в този тъмен свят: тиранията, която го доминира, дива, луда, грешна, изгони от него цялото съзнание за чест и право ...
Любов към живота и хората, нравствена издръжливост - това са основните мотиви в разказа на Лесков за българския човек
План1. Проблемът за българския национален характер в творчеството на класиците на българската литература. 2. Творчество Н. С. Лесков. 3. Образът на българина в творчеството на Н. С. Лесков.
Концепцията за пространство и хаос в поезията на Ф. Тютчев
План1. Образът на околния свят в поезията на Тютчев. 2. Започва концепцията за тъмно и светло. 3. Природа и космос.
Има поезия на Тютчев. не просто описание на външния вид на нещата, а вникване в тяхната космическа дълбочина.
Колко лакомо светът на нощната душа Внимава в приказките на любимата си! От тленната гръд се пука, Копнее да се слее с безбрежието!
(„Какво виеш, нощен вятър.“)
Пада нощта и слънцето - "живата колесница на вселената" - напуска небесата и царува хаос:
Тогава нощта се сгъстява като хаос във водите; Безсъзнанието, като Атлас, смазва земята ...
Нощта в стиховете на Тютчев изглежда като време на откровения, когато човек може да се откаже от ежедневната суматоха и да чуе гласа на природата, който му казва своите тайни:
Светът е безплътен, чуваем, ноневидим, Сега гъмжи в хаоса на нощта.
(„Как сладко дреме тъмнозелената градина...“)
Морето и бурята са „две безкрайности”, играещи в човешката душа, сливащи се в „хаос от звуци”.
По висотите на творението, като бог, вървях, И светът под мен сияеше неподвижен.
Природата като въплъщение на хармоничен ред е именно образът на космоса, космическото съществуване на света, отделено от света, изграден от човешката ръка и ум. Подсъзнателно човек разбира, че величието на природата е неизмеримо и той е само част от цялото:
Природата не знае за миналото, Чужди са й нашите призрачни години, И пред нея смътно съзнаваме Себе си - само сън на природата.
(„От живота, който бушува тук...“)
Разглеждайки концепцията за хаоса и пространството в стихотворенията на Тютчев, отбелязваме, че поетът успя да разграничи благородните стремежи от пагубната гордост. Тези изследователи на природата, които ...
Те не виждат и не чуват, Те живеят в този свят като в тъмнина, За тях, слънцата, да знаят, не дишат, И няма живот в морските вълни.
(„Не това, което си мислиш, природа…“)
Въпреки това Тютчев се възхищава на способността на човек да създаде собствен ред около себе си, нов ред. Но това действие е достойно за похвала, което не противоречи на хармонията и законите на природата. Поетът одобрява разкриването на тайни - естественото предразположение на човешката душа:
Ти с божествена ръка разтвори завесата — И свят нов, непознат, неочакван, От мъгливата безкрайност Ти отнесе със себе си в светлината Божия.
Темата за любовта в лириката на Ф. Тютчев
Фьодор Иванович Тютчев е български поет от 19 век, съвременник на Пушкин, Лермонтов, Некрасов. Философската рефлексия е отличителна черта на неговия поетичен мироглед.онези художествени задачи, които поетът си поставя. Той с право се смята за тънък лирик, а творческото му наследство винаги трябва да се разглежда във връзка с философския му мироглед. Темата за любовта в стиховете на Тютчев е представена във връзка с ключови понятия като "съдба", "скала", "предопределение", "страст". Усещането се ражда като пролетен вятър и пленява влюбените с чар. Но Тютчев по-често се позовава не на настоящето, а на миналото. „Миналото” тревожи поета повече. Стихове, написани в годините на упадък, условно се обединяват от експерти в един цикъл, наречен Денисевски (по името на Денисиев, на когото поетът е посветил много стихотворения). Основни теми в цикъла са саможертвата, любовта, страданието на българската душа, „гибелни страсти”. Поетът възприема „миналото” като най-добрите години, „златно време”, затоплящо героя дори през годините със своята топлина. Особено състояние се предизвиква в душата от преживяването на среща след дълга раздяла с жената, в която някога е бил влюбен. Тази "духовна пълнота" кара "животът да говори отново" ("Срещнах те и всичко минало ..."). В стихотворението "Предопределение" поетът определя любовта, според легендата, като съюз на две души, които придобиват родство. Две души се съчетават, сливат и трябва да познаят истинското щастие, но тук двама влюбени са в беда. Тютчев вярва, че сърцата се сблъскват и удивляват едно друго с „фатални страсти“:
И който е в изобилие от усещания, Когато кръвта кипи и замръзва, Не знаех твоите изкушения - Самоубийство и любов!
Фаталният обрат в историята на любовта идва, разбира се, в момента на раздялата на влюбените. Освен това поетът често ни дава възможност да мислим за края на едно страстно чувство:
В раздялата има висок смисъл: Без значение как обичате, понеедин ден, дори век, Любовта е сън, а сънят е един миг, И по-рано, късно или събуждане, И човек трябва най-накрая да се събуди ...
(„Раздялата има висока стойност...“)
Философската миниатюра се превърна в специална форма на поезия именно с Тютчев; преди него катрените с тяхната концентрация на смисъл и икономична форма бяха използвани за съставяне на сатирични стихотворения - епиграми. Такова високо, както при Тютчев, използване на миниатюри, т.е. философски максими, направи творчеството на поета уникално по рода си. В края на краищата Тютчев разкри поетичния потенциал на четиристишието.
Който и да си, но когато я срещнеш, С чиста или грешна душа Изведнъж ще се почувстваш по-жив, Че има по-добър свят, духовен свят.
Нека кръвта се разрежда във вените, Но нежността не изчезва в сърцето...
Концепцията за света и човека в лириката на Ф. Тютчев
План1. Мирогледът на Тютчев като основа на творчеството му. 2. Несъответствието на вътрешния свят на човека. 3. Връзката между човека и света.
И човекът, като сираче без дом, Сега стои, и слаб, и гол, Лице в лице пред тъмната бездна Сам ще си тръгне. И в чуждата, неразгадана, нощ Разпознава родовото наследство.
(„Святата нощ изгря в небето“)
Лирическият герой на Тютчев осъзнава природата като източник на своя живот, той вярва, че в дълбините на душата винаги ще има частица, която свързва човека с всичко, което съществува на земята. Просто трябва да изчистите връзката си с природата, да преодолеете раздора с нея, надявайки се да намерите хармония в отношенията със света:
Знайте как да живеете само в себе си — В душата ви има цял свят.
Все пак светът и човекът са едно и поетът провъзгласява това с тържествени думи: „Всичко е в мен и аз съм във всичко. "(Сенките са сивисмесени“). Тайните на природата и Вселената вълнуват въображението на Тютчев повече от социалните процеси. В епохата на завой към реализъм в литературата (60-те години на XIX век) Тютчев остава верен на себе си и на жаждата си за философско разбиране на живота. Актуалните въпроси не са в състояние да откъснат поета от решаването на вечния проблем за смисъла на човешкото съществуване в този свят. Без да налага никому изводите си, Тютчев съзнава трагизма на раздора между душата на човека и душата на природата. В залеза на творчеството в стиховете му преобладава тъгата, но това е естествено усещане за избледняване в последния етап от живота. И все пак поетът разбира, че в замяна получава духовно просветление. Проблемът за човека и света сега възниква при Тютчев под формата на сбити философски миниатюрни съждения. Човек е отговорен пред света за своите думи и дела, затова трябва да се ръководи от принципа „не вреди“ в живота. Участието в околния свят, способността да се поставиш на мястото на друг, да се чувстваш с него се разглежда от поета като благословия: „Дадено ни е съчувствие, тъй като ни е дадена благодат“ („Не ни е дадено да предсказваме ...“). Стиховете на Фьодор Тютчев винаги ни насочват към самия източник на познанието на човека за света и за себе си. И дори в тях да няма готови отговори, стиховете на неговата поезия са пропити докрай с желанието да се стигне до истината по свой начин. Пътят на Тютчев е крайното отдалечаване от дребните проблеми на живота и максималното единение с природата, с Вселената. Преди повече от век и половина Тютчев пише за хармонията на Вселената. Сега всеки трябва да си зададе въпроси за мястото на човека в света и, спомняйки си мислите на великия поет, да намери неговия отговор.
Романтизъм в пейзажната лирика на Ф. Тютчев
План1. Тютчев като поет от епохата на романтизма. 2. Природа и човек: тяхната връзка. 3. Романтични преживявания на лирическия герой вПоезията на Тютчев.
Основното предимство на стихотворенията на Ф. Тютчев е живото, изящно, пластично правилно изобразяване на природата.