Лов на пъдпъдъци
Вляво: Купени от магазина пъдпъдъчи яйца.
Сред уловените птици „рицарите“ (т.е. добре крещящите пъдпъдъци) се срещаха много рядко и за да ги получат, любителите ловци имаха специални агенти, които предварително търсеха и слушаха добри крещящи пъдпъдъци по ливадите и полетата. Поточните пъдпъдъци бяха поставени в клетка и окачени на кардуелис (т.е. на висок стълб), на върха на който подредиха покрив с предна и задна стена, под която клетката беше издърпана на въже. Гласът на добър пъдпъдък се чуваше в тихо време на две версти, а при вятър - дори по-далеч. Летният лов на пъдпъдъци започва след прибирането на реколтата и продължава до заминаването.
Вляво: Капан за пъдпъдъци.
Пеенето на пъдпъдъци Пъдпъдъците бяха ценени за гласа на мъжкия („само мъжките крещят, а женските само „оковават“), който обаче няма голяма прилика с тези звуци, които обикновено се наричат пеене, и се разделя на мамакан (или вауакане) и плач (или бой). Wa-va-va обикновено се повтаря от един до три пъти; викът "пие-пие-пие", по ловджийски, се състои от три отделни колена: "повдигане", "влачене" и "отлив". Суджанският район на Курска губерния беше най-известен със своите крещящи пъдпъдъци; като цяло добри пъдпъдъци се срещат в цялата провинция Курск, по-голямата част от Воронеж и в някои райони на провинциите Орлов, Тула, Тамбов и Харков.
Борби с пъдпъдъци В Туркестан битките (битките) между мъжки пъдпъдъци бяха вид средноазиатски спорт, на който много сарти се отдадоха с ентусиазъм. Собствениците на бойни пъдпъдъци обикновено ги носели в пазвата си. Арената на битката, винаги придружена от приключване на залог, служеше като огромни ями, по стените на които седяха зрители.