Молитвеник или възглед на социалния работник за православния идеал на монашеството в началото на ХХ век
Връзката между света и манастира не беше проста, защото монахът и светът са несъвместими понятия, но, спасявайки душата си, монахът не се отказва от работата и преобразява този свят и физически. Това обстоятелство обяснява наличието на манастирите не само с богат опит в духовния живот, но и с широка икономическа дейност. Именно последното се превърна в изкушение в търсенето на начини за решаване на проблема на обществото: защо да не се използва съществуващият монашески потенциал, да не се задължават монасите да работят за доброто на обществото? Този въпрос привлече активно внимание на страниците както на църковния, така и на светския печат в началото на миналия век. Трибуна за дискусия станаха страниците на списанията „Емоционално четене” и „Богословски бюлетин”.
В отговор на „призива” към манастирите да служат на света, изразен в статията на А. В. Круглов, архимандрит Никон (Рождественски) [4] (1851-1919) написва апологетична статия, озаглавена „Православният идеал на монашеството”, която разкрива съвсем различен възглед за монашеския път. Тази гледна точка се дължи на жизнения път на архимандрит Никон. Постриган на Свето-Троицката Сергиева лавра, завършил Заиконоспасското духовно училище и Московската духовна семинария като първи ученик, но най-важното, живял в манастира дълги години, отец Никон знаеше от опит какво представлява монашеският живот.
Идеята на А. В. Круглов, състояща се в желанието на всяка цена да се превърнат манастирите в болници и училища за хората, категорично не се приема от отец Никон [8]. Той вярваше, че онези, които призовават манастири към новата служба, наистина просто не разбират „монашеския идеал“ [9]. Докато А. В. Круглов виждаше в дейностите на сестринската общност край Киев идеална благотворителна институция, архимандрит Никоноцениха ниско този вид обители и дори видяха в тях прякото влияние на западното монашество с неговата система от ордени и изкривена духовност. Монашеският апологет смята, че такива манастири, въпреки че заслужават уважение, все пак не могат да се считат за пълноценни манастири[10]. Базирайки се в своите съждения върху традицията на аскетическото писане, той твърди, че мислите на монаха трябва да бъдат изцяло насочени към въпроса за личното спасение на душата като първа и най-важна цел [11]. Тези изчисления на архимандрит Никон показват, че сблъсъкът на мнения за живота на манастирите засяга не толкова външната структура, колкото вътрешното, фундаментално разбиране на самата същност на монашеството. А. В. Круглов възприема идеята за спасението в най-прагматичния, почти протестантски вариант, докато архимандрит Никон смята, че целият живот на монаха е в постоянна борба със страстите - битка за чистота на сърцето.
Отец Никон излага собственото си виждане за устройството на монашеския живот, което обаче не излиза извън рамките на светоотеческото учение. Той вижда светия идеал на монашеството в бягството от света, а не в служенето му[12]. Манастирите се смятат за училища и убежища на „духовния аскетичен живот“, тихи пристани „сред бурното море на живота за тези, които искат да намерят уединение, пространство, свобода, с една дума, кътче от тиха пустиня“ [13].
Социалната служба на манастирите изглежда възможна само като допълнителна тежест, като същевременно се поддържат онези условия, които позволяват на монаха да живее в съответствие с монашеския устав. Отец Никон бърза да напомни, че манастирите не отказват помощ на поклонниците и болните - болниците, съществуващи при големите манастири, са признати в статията за "въпрос на нужда"[21]. Той посочва факта, че поради същата необходимост монасите трябва да се грижат за болните миряни в обителта,образоват деца и дори издават литература[22]. Архимандрит Никон, казвайки, че монашеските училища и болници, желани от „призванието“, вече съществуват на практика, но, за разлика от А. В. Круглов, не смята това за норма. Душата на подвижника вече не може напълно да се концентрира върху основното монашеско дело. „Дело” е заменено със „споделяне”[23], поради което извършването на светските дела от монасите е предмет на своеобразно самобичуване. Като пример жител на Троице-Сергиевата лавра цитира думите на монах Доротей, отправени към неговия ученик: „Доситей! Вие сте добър пазач, но добър монах ли сте?” [24]
Статията дава и директен отговор на А. В. Круглов относно мнението му за еквивалентността на послушанието в книжарница и в болница. Архимандрит Никон твърди, че послушанието в магазина и в хотела на манастира не пречи на монах да идва на служба. Докато послушанието в училище или болница изисква пълно посвещение и посещението на църковна служба може да остане на заден план[25]. Той смята, че духовният живот при това състояние на нещата ще бъде в занемарено състояние[26].
Архимандрит Никон дава недвусмислена оценка на сегашното състояние на нещата за него: „Нека съвременните монаси са лоши, но монашеските устави са невинни за това. Ето защо монасите са лоши, защото произволно се отклоняват от своите завети и устави”[27]. Според него да се промени или въведе нещо ново означава да се загуби благодатната сила, възпитала силни духом хора, истински ревнители на Христовата Църква. И накрая, апологетът на монашеството разгръща идеала за монашески живот и хуманитарна служба в различни ъгли: „Който иска подвига да се грижи за болните или да работи в училищата, нека отиде в тези благотворителни институции, където е необходимо. Той няма какво да прави в манастир, ако не иска да приеме напълно устава и традициите във всичко.монашеството от древни времена прието. »[28]
Архимандрит Никон, както никой друг, разбираше значението на запазването на изконните монашески традиции, чието спазване води подвижника към християнския идеал за равноангелски живот. Идеите за външно усъвършенстване на обществото му бяха чужди; пред него беше идеалът за вътрешното правене. Само чрез освобождаване от страсти човек може наистина да помогне на ближния си. Именно манастирите, с техния идеал за откъсване от всякаква светска служба в полза на пълно служене на Бога, могат да осигурят убежище за тези, които копнеят за спасението на душите. Ако обаче този идеал бъде заменен или коригиран, тогава търсещите съвършенство души вече няма да могат да намерят това убежище. И както правилно отбелязва архимандрит Никон, ако приемем тезите на А. В. Круглов и неговите сподвижници, тогава основното дело на монаха ще отиде в периферията[29]. Заради критиците външната работа ще засенчи главното – молитвената работа.
Дискусията за идеала на монашеството, разгърнала се преди повече от век, засегна важни и актуални и до днес въпроси. Първо, това е натискът на света върху Църквата. Хората със светско мислене, виждайки само външната страна на монашеския живот и не разбирайки същността му, се опитват да го преустроят в съответствие със собствените си концепции. Задачата на вярващите в този случай е както да защитават възгледа на църквата за живота, така и да го предадат на света. И, второ, става дума за връзки между хората. Има ли право човек да се дистанцира от проблемите и неволите на цялото общество? Отговорът на този въпрос се крие в умението да виждаме това, което не се забелязва на пръв поглед. В тази връзка е уместно да цитирам думите на Негово Светейшество Московския и на цяла Русия патриарх Кирил: „Понякога ни казват: „Е, монасите седят уединено – трябва да се обърнем към света, да повлияем на света!“ Разбира се, необходимо е и пастирското слово на Църквата е отправено към света,но монасите въздействат на света със силата на своята молитва и своя духовен подвиг, при съприкосновение с които мнозина променят своето отношение към Бога, към Църквата, а много често – и целия си живот”[30]. И ако е така, тогава все още не се знае кой е по-замесен в живота и запазването на света: този, който е останал в него, или този, който е напуснал?
[1] Круглов А. В. „В служба на света - в служба на Бога“ // Душелечебно четене. 1902 г. октомври. стр. 186-193.
[4] Впоследствие архиепископът на Вологода и Тотем
[5] Никон (Рождественски), архим. Православният идеал на монашеството // Душелечебни четива. 1902 г. октомври. стр. 194-209.