На 22 юли 971 г. в битката при град Доростол отрядите на княз Святослав са победени от
Картината се основава на разказа на византийския летописец Лъв Дякон за последния епизод от войната между киевския княз Святослав Игоревич и Византия за притежанието на Дунав. През 972 г. Святослав превзема крепостта Доростол на река Дунав. Но византийските войски обграждат българския отряд с блокаден пръстен, който Святослав решава да пробие.
Семирадски описва как в навечерието на решителната битка принцът прави жертви и се чуди за изхода на бъдещата битка. Стените на крепостта на фона на картината отразяват блясъка на кладите, на които с почести изгарят загиналите български войници. На преден план има сцени на жертвоприношението на пленените жители на крепостта, включително бебета, на бог Перун, а от дясната страна на платното има сцена за гадаене: воин държи петел в ръката си и когато отсечената глава на птица падне във водата, свещеникът ще преброи кръговете, които се отклоняват от нея. В центъра на картината самият княз Святослав е изобразен на бял кон.
Повече от два месеца продължаваше обсадата; щастието съвсем напусна българите. Нямаха търпение за помощ. Отечеството беше далеч - и вероятно не знаеше тяхното бедствие. Съседните народи, волно и неволно, взеха страната на гърците, защото се страхуваха от Цимиский. Воините на Святослав бяха изтощени от рани и глад. Напротив, гърците имаха изобилие от всичко и нови легиони идваха при тях от Константинопол.
В тези трудни обстоятелства Святослав събра своя отряд за съвет. Някои предложиха да избягат през нощта; други съветваха да поискат мир от гърците, като не виждаха друг начин да се върнат в отечеството; най-после всички смятаха, че българската войска вече не е в състояние да се бори с врага. Но великият княз не беше съгласен с тях и искаше да опита щастието на оръжията. „Ще загине – каза той с тежка въздишка, – ще загине славата на българите, ако сега се страхуваме от смъртта! Приятно ли еживот за тези, които я спасиха с бягство? И няма ли да изпаднем в презрение сред съседните народи, досега ужасени от името на българина? Наследството на техните предци, смели, непобедими, завоеватели на много страни и племена, или ще победят гърците, или ще паднат с чест, извършили велики дела! Трогнат от тази реч, достоен за неговите другари, с гръмки възгласи, разягна решителността на героизма - и на следващия ден цялата българска войска с бодър дух тръгна в полето за Святослав. Той заповяда да се заключат градските порти, за да не помисли никой да избяга и да се върне в Доростол. Битката започна сутринта: по обяд гърците, уморени от жегата и жаждата и най-вече от упоритостта на врага, започнаха да отстъпват и Цимиски трябваше да им даде време за почивка. Скоро битката се поднови. Императорът, като видя, че тесните места около Доростол благоприятстват малцината българи, заповяда на своите военачалници да ги подмамят в обширно поле с мнимо бягство; но този трик не беше успешен: мъртвата нощ раздели армиите без никакви решаващи последствия.
Цимиски, удивен от отчаяната смелост на враговете, решил да спре уморителната война чрез единоборство с княз Святослав и заповядал да му кажат, че е по-добре един човек да умре, отколкото да убие много хора в напразни битки. Святослав отговори: „Знам по-добре от врага си какво да правя. Ако се отегчи от живота, тогава има много начини да се отървете от него: Цимиски, нека всеки избере! Последва нова битка, също толкова упорита и жестока. Гърците най-много искаха смъртта на герой Святослав. Един от техните рицари, на име Анемас, отвори пътя си през редиците на врага, видя великия херцог и го събори от коня със силен удар в главата; но шлемът защити Святослав и смелият грък падна от мечовете на княжеския отряд. Дълго време изглеждаше победасъмнително. Най-после самата природа вдигна оръжие срещу Святослав: от юг се издигна страшен вятър и, като духна право в лицето на българите, ги заслепи с гъсти облаци прах, така че те трябваше да спрат битката, оставяйки 15 500 убити и 20 000 щита. Гърците се наричаха победители. Тяхното суеверие приписвало този късмет на свръхестествено действие: те си казали, че св. Теодор Стратилат се появил пред войските им и, яхнал бял кон, хвърлил в смут българските полкове.
Святослав, като видя малък брой от своите смели войници, повечето от тях ранени, и самият той беше ранен, най-накрая реши да поиска мир. Цимиски, възхитен от предложението му, изпрати богати дарове в лагера си. „Да ги вземем“, каза великият княз на свитата си, „когато сме недоволни от гърците, тогава, като съберем голяма армия, пак ще намерим пътя към Царюград“. Така разказва нашият Летописец, без да каже нито дума за щастливите успехи на гръцкото оръжие. Византийските историци разказват, че Цимиски, позволявайки на Святослав свободно да напусне България и българските търговци да търгуват в Константинопол, казал с великодушна гордост: „Ние, гърците, обичаме да побеждаваме враговете си не толкова с оръжие, колкото с добри дела“. Императорският благородник Теофан Синкел и българският управител Свенелд, от името на своите суверени, сключиха следния договор, който е в Несторовата хроника и също ясно доказва, че успехът на войната е на страната на гърците: тъй като Святослав, тържествено обвързвайки се с всичко полезно за империята, не изисква никакви облаги за българите в нея