Национален парк Фрушка гора и неговите обитатели
От Белград до Фрушка гора първо планирахме да караме сами. Второстепенната магистрала, която избрахме обаче се оказа твърде натоварена и решихме да вземем влака 30 км. Сръбските електрически влакове заслужават отделно описание. Вагоните вероятно са от 70-те и 80-те години, много стари и изпочупени. Всъщност те са един вид аналог на вагон купе, но без вторите рафтове. Отгоре има някакъв рафт за неща, но не можете да поставите велосипед върху него. Трябваше да оставим велосипедите си във вестибюла.
В близост до Национален парк Фрушка гора се установихме на място, наречено Врдник. Тъй като това е територия на национален парк, има някои специални условия за строителство, в резултат на което всички къщи са спретнати, като в Европа. Първо дори си помислихме, че в цяла Сърбия е така. :)
Самият национален парк е по същество парче гора на хълм, насред безкрайна обработваема земя, засадена с всичко - от пшеница до кайсии. У нас подобно място не би се нарекло национален парк, но тук е рядкост. В Сърбия има малко гори, особено в равнинната част.
През парка минава магистрала точно по билото на хълма. По него почти навсякъде има вело/пешеходни алеи. По принцип точно на планината има дори нещо като хотел и ресторант, макар че ние не бяхме там. На върха срещнахме пасящи коне.
Скоро се отегчихме от карането по билото, още първия ден се върнахме във Врдник по заобиколни пътища, по маркирания път на GPS-а. Пътеката очевидно не е популярна и може да се кара с джип. Дори намериха мръсотия, малко, само за да изцапат колелата. Естеството на почвите е глинесто, може да се смята, че имаме късмет със сухо време; в дъжд на земята е по-добре да не се изнася. Глупаво, те не взеха храна със себе си, така чече през втората половина на слизането са мечтали поне за някаква храна, например дърво с череши. Ето, моля! Сладка череша с диаметър в основата на ствола 40-50 сантиметра, не по-малко. Много старо дърво и, за съжаление, високо. Клъвнаха падналото на пътя и продължиха да мечтаят. Нямахме време да караме дори 200 метра, тъй като стигнахме до обработваема земя, до която имаше гъсталаци череши. Писнало му е на корема.
На втория ден отидохме да разгледаме допълнително националния парк. Сателитните снимки показваха езеро недалеч от билото и решихме да се повозим до него. Много красива и много гладна дива котка е видяна край извор под езерото. Хранеха я с каквото беше: кифла с маково семе. :)
Изглежда, че по повод на режима за опазване, достъпът до езерото беше решено да бъде затворен, така че обиколихме и бяхме принудени да преосмислим плановете си.
Отидохме да видим Петровардинската крепост, която се намира на брега на река Дунав близо до Нови Сад. Хареса ми вида на крепостта, но без много емоции. Отидохме на кафе в самата крепост, където ни нагостиха с най-скъпата и безвкусна вечеря за целия ни престой в Сърбия. На връщане решихме, както винаги, да отсечем земята и бяхме възнаградени с красиви гледки към непопулярната част на парка. Там почти няма хора, а гората изглежда по-дива и древна. Отново слязохме до Врдник по нова пътека, също по черен път.
Необичаен проблем е открит във Врдник. Има много кафенета, където пият, и само едно, където се яде (цените са скъпи, не сме ходили там). Всички вечери бяха приготвени сами. Има известен брой магазини, но те намериха наистина пълноценен супермаркет едва на втория ден, а не в центъра. Купува се всеки денчереша. Там струва само 160 сръбски динара, тоест около 55 рубли за килограм. Част от продуктите в Сърбия се оказаха напълно безвкусни. Например сокове и сладолед. Млечните продукти в магазините също не са особено вкусни, но досега не са имали възможност да се купят в селата. Някак си не е обичайно да окачваме табели „Продавам мляко“ на къщите им :) И ни е трудно да питаме местните, когато говорят бавно - все още можете да разберете, но когато бърборят - няма никакъв шанс.
Отидохме до Белград през град Рума. Близо до него има езеро, на което планирахме да прекараме няколко часа преди влака. Езерото се оказа доста мръсно, въпреки че това очевидно не попречи на местните да се отпуснат на него. В резултат на това просто седнахме до водата, снимахме местни жаби, пасяхме край черницата и отидохме на гарата.
Видяха и някакво дърво с плодове, миришещи на лаврушка. Интересно какво е.
Сръбските електрически влакове все още са забавление :) Последния път се натъкнахме на обикновени седящи вагони и миниатюрни вестибюли, където едва се побират два велосипеда. Този път имаше електрически влак с продълговати вагони и три входа. Велосипедите бяха закачени на ъгъл близо до шофьорите, а от тях се искаше да платят за превоза им. Като цяло хората имат нормално отношение към велосипедите във влаковете, въпреки че все още не сме се опитвали да влезем с тях във влак, пълен с хора :)
Вечерта трябваше да се преместим в най-източната част на Сърбия - Национален парк Стара планина (Стара планина) ... но това е съвсем друга история ...