Ортоепия и ортофония
Ортоепия и ортофония. Концепцията за ортоепичните норми - Лекция, раздел Информатика, Автоматично създава HTML версии на документи при сканиране в Интернет
Сферата на произношението на нашата реч е много сложно явление, в хода на което се намесват много фактори. Не всички от тях ще бъдат пряко свързани с езика. Съответните фактори ще се определят от две точки. Първият тип се определя от действащите в момента закони във фонетичната система. Например, ние произнасяме съгласни преди I и E меко (и ни е много трудно да избягваме, за да ги произнесем твърдо. За разлика от италианския), в края на думата оглушаваме звучните (и също трудно овладяваме чужди езици, където няма такъв закон - английски). Тези. самата фонетична система диктува една възможност за произношение и нейното нарушение е трудно за носителя на езика, а ако се случи, води до дефект на информационно, семиотично ниво, т.е. засяга взаимното разбирателство и води до разрушаване на самия език. Между другото, именно тези явления са в основата на диахронното езиково развитие - падането на редуцираното, палатализацията, формирането на фонологична мекост и др. Но това си е чиста фонетика. Защо е необходима и ортоепията?
Това дава живот на такава част от произношението като ORPHEPY (oorrqqooVV - правилно, ooiippooVV - реч). Ортоепия: 1) правила за произношението на отделни звуци в отделни позиции (парадигматика); правила за произношение на звукосъчетания (синтагматика); 2) характеристики на произношението на звуци в определени граматически форми, в групи от думи или отделни думи. Подобно на други нивасистема на езика, клонът от науката, който изучава тези явления, също се нарича. Ортоепията също се присъединява към правилата за поставяне на ударение в отделни думи (общите модели на ударението са предмет на специална наука - акцентология).
Необходимо е да се прави разлика междуортоепияиорфофония. Ортоепията е наука, която се занимава с установяването на фонемния инвентар на всяка дума, докато ортофонията изучава особеностите на изпълнението на всяка фонема в потока на речта. Така че дикцията, индивидуалната интонация, говорните дефекти ще бъдат фактори, които нямат значение по отношение на фонетичната система.
Централното понятие за ортоепията е понятието норма. Нормата е исторически установено правило за предпочитание на една езикова форма пред друга (избор) в литературен кодифициран език, регулирано от екстралингвистични фактори.
НОРМА - съвкупност от езикови средства и правила за тяхното използване, възприети в дадено общество през дадена епоха. Нормата се противопоставя на системата, разбирана като възможностите за изразяване на значения, присъщи на определен език. Далеч не всичко, което „може“ езиковата система, е „позволено“ от езиковата норма. Така например българската езикова система предвижда образуването на форми за 1 лице единствено число от всички глаголи, способни да имат лични форми; нормата обаче „не позволява“ образуването на форма за 1-во лице от глаголитеда спечеля, да убедя (* ще спечеля, * ще спечеля, * ще убедя, * ще убедя)и „предписва“ да се управлява с описателни обороти:ще мога (мога) да спечеля (убедя), ще спечеляи др.
Нормата е в широк и в тесен смисъл. Разгледайте нашите два случая. В широк смисъл нормата е едновременно система и всъщност вариация в рамките на системата. В тесен смисъл нормата е точка 2: само когато има отклонение.И така, според първата гледна точка зашеметяването на съгласните в края на думата попада както във фонетиката, така и в ортоепията, а според втората гледна точка само във фонетиката, тъй като тук няма ортоепичен проблем.
Ортоепичните норми се наричат още книжовни произносни норми, тъй като обслужват книжовния език, т.е. езикът, говорен и написан от културни хора. Книжовният език обединява всички говорещи български език, той е необходим за преодоляване на езиковите различия между тях. А това означава, че той трябва да има строги норми: не само лексикални - норми за използване на думите, не само граматични, но и ортоепични норми. Разликите в произношението, подобно на други езикови различия, пречат на общуването на хората, пренасочвайки вниманието им от това, което се казва, към начина, по който се казва.
Ортоепичните норми определят избора на опции за произношение - ако фонетичната система в този случай позволява няколко възможности. Така че, в думите от чужд произход, по принцип съгласната пред буквата e може да се произнася както твърдо, така и меко, докато ортоепичната норма понякога изисква твърдо произношение (например[de] kada, [te] mp), понякога меко (например[d'e] яснота, [t'e] темперамент, mu[z'e] y). Фонетичната система на българския език допуска както съчетанието [шн], така и съчетанието [ч'н], срв.було[ч'н]ая и було[шн]ая, но ортоепическата норма предписва да се говориконе[ч'н]о, а не кон[ч'н]о.
Необходимо е да се прави разлика между два вида вариации. Първият тип варианти изнасят произношението извън границите на книжовния език. Например Окане вместо Аканя. Варианти на произношение, които се признават за неправилни, нелитературни, могат да се появят под влияние на фонетиката на други езикови системи - териториални диалекти, градскинародни или близки езици, главно украински. Знаем, че не всички говорещи български език имат еднакво произношение. В северната част на България “окат” и “бек”: произнасятв[о]да, г[о]в[о]рит, н[е]су), на юг - “акют” и “якают” (казватв[а]да, н[я]су), има и други фонетични различия.
Човек, който не е овладял литературния език от детството си, но съзнателно овладява литературното произношение, може да срещне в речта си характеристики на произношението, характерни за местния диалект, който е научил в детството. Например, имигрантите от южната част на България често запазват специално произношение на звука [g] - те произнасят звучен [x] на негово място (звукът, обозначен със знака [g] в транскрипция). Важно е да се разбере, че такива характеристики на произношението са нарушение на нормите само в системата на книжовния език, а в системата на териториалните диалекти те са нормални и правилни и съответстват на фонетичните закони на тези диалекти.
Има и други източници на нелитературно произношение. Ако човек за първи път срещне дума в писмен език, в художествена или друга литература и преди това никога не е чувал как се произнася, той може да я прочете неправилно, да я изрази: буквалният вид на думата може да повлияе на произношението. Именно под влияние на правописа, например, произношението на думатаchu[f]stvoсе появява вместо правилнотоchu[s]tvo, [h]thenвместо[w]then,help[w]nickвместоhelp[w]nick.
Вторият тип вариация оставя произношението в границите на книжовния език (флуктуация на нормата) и едва тогава можем да говорим за варианти на нормата (I с E или, обратно, E с I; Cb и Cb в обратния постфикс). Източници на колебания в нормата могат да бъдат диалектни особености на речта, а също и наскоро - да повлияятправопис (от гледна точка на общата теория на семиотиката е разбираемо желанието на всеки носител на езика да доближи произношението до правописа). В синхрон е. Ортоепичната норма не винаги утвърждава само една от опциите за произношение като единствената правилна, отхвърляйки другата като погрешна. В някои случаи позволява вариации в произношението. За книжовно, правилно се счита както произношениетое[ж'ж']й, ви[ж'ж']атс мек протяжен звук [ж'], така ие[жж]й, ви[жж]ат-– с твърдо продължително; правилно иto[zh'zh']и, иto[wad]и, иra[sh'sh']trueиra[sh'h']true, и[d]verи[d']ver, иp[o]esiaиp[a]esia. По този начин, за разлика от правописните норми, които предлагат една възможност и забраняват други, ортоепичните норми допускат опции, които или се оценяват като равни, или едната опция се счита за желателна, а другата приемлива. Например в Ортоепичния речник на българския език, под редакцията на Р. И. Аванесов (М., 1997), думатабасейнви позволява да я произнасяте както с меки, така и с твърди [s], т.е. иba[s'e]ynиba[se]yn; в този речник се предлага да се произнасяманеври, планер, но е разрешено произношението и наманеври, пленер.
Основата на българския книжовен език, а оттам и на книжовното произношение, е московският диалект. Исторически се случи: Москва стана обединител на българските земи, център на българската държава. Следователно фонетичните характеристики на московския диалект са в основата на ортоепичните норми. Ако столицата на българската държава не беше Москва, а да речем Новгород или Владимир, тогава книжовната норма щеше да е „оканье” (т.е. сега щяхме да казвамев [о] да, а нев [а] да), а ако столица стане Рязан – „якане” (т.е. щяхме да казвамев [l'a]su, а нев [l'i]su).
ОРФЕПИЧНИ РЕЧНИЦИ.Речници, които отразяват ортоепичните и акцентологичните норми на определен период от време.
За първото българско лексикографско издание от ортоепичен тип се смята „Българско книжовно ударение и произношение. Опитът на справочния речник, изд. Р. И. Аванесова и С. И. Ожегова (1955) - 50 хиляди думи. Ортоепията се разбира от нейните съставители като "набор от норми на устната реч, които осигуряват единството на нейния звуков дизайн", които "обикновено не са адекватно отразени в писмена форма". Речникът посочва нормативно ударение (главно и второстепенно) и нормативно произношение с елементи на опростена ортоепична транскрипция, предупреждава за ненормативно ударение и произношение и дава отделни нормативни варианти. Граматичните форми в този речник са представени избирателно и непоследователно - главно за отразяване на подвижността на ударението. В справочния речник "Български книжовен изговор и ударение" от 1959 г. броят на граматичните форми се увеличава. В създаденото от S.N. Борунова, В.Л. Воронцова и Н.А. Еськова „Орфоепичен речник на българския език. Произношение, ударение, граматични форми, изд. R.I. Avanesov (1983; 5-то коригирано и допълнено издание, 1989), съдържащо 65 хиляди думи, парадигмите на думите са представени със степента на пълнота, която е подходяща в речник, който не разкрива значенията на думите. Речникът съдържа информация за мястото на ударението във всяка форма, както и допълнителни статии „Информация за произношението и ударението“, „Информация за граматичните форми“. Вариантността на нормата се признава за естествено явление на книжовния език и съотв. с това разбиране е разработена нормативна скала, която е еднаква за морфологични, акцентни и произношителни варианти,принадлежност към специални области на речта (поетична, професионална) и ненормативни опции (забранителни белези) с оценка на възможностите като равнопоставени и като по-малко желани.
През 1994 г. е издаден „Кратък речник на трудностите на българския език“. Граматически форми. Акценти” от Н. А. Ескова.
Орфоепичните речници са предназначени за филолози, учители по български език, преподаватели, радио- и телевизионни говорители и др. За останалите читатели речниците могат да служат като надежден нормативен справочник.