Отношенията между църква и държава в синодалната епоха – Студопедия

През 1700 г. патриарх Адриан умира. В продължение на 21 години начело на Българската църква е мястотобюджетникът на патриаршеския престол митрополит Стефан (Яворски), а през 1721 г. патриаршията е премахната. Вместо патриарха и съборите е създадена малка катедрала - Светейшият синод, който става най-висшият орган на църковната власт.

Започна нова ера в историята на нашата Църква, наречена Синодална. Характерът на отношенията между Църквата и държавата се променя значително. Симфонията на църковна и държавна власт претърпява деформация, преминавайки към протестантския принцип за върховенството на светския суверен над всички религиозни общности на подчинената му територия – т. нар. териториализъм.

Привилегированото положение на православната църква в държавно-правното съзнание се свързва не толкова с факта, че нейното учение е вярно, а с това, че православието, според основните закони на държавата, е религията на монарха и на мнозинството от неговите поданици.

Държавната власт в тази епоха строго контролира църковния живот. Съборите не се свикват, а Светият Синод действа не само като орган на най-висшата църковна власт, но и като държавна институция, която подобно на Сената, Държавния съвет или Кабинета на министрите има правомощия за това от Висшата власт. Всички заповеди на Синода се издават под печат „С указ на Негово Императорско Величество“. Освен това те подлежат на одобрение от Синодалния главен прокурор.

В системата на църковното законодателство от синодалната епоха професор Н.С. Суворов прави разлика между „имперско църковно законодателство, укази и постановления на Светия Синод и държавно законодателство за Църквата“. В товае особеността на неговата класификация. „Под имперското църковно законодателство“, пише той, „ние имаме предвид най-висшите заповеди и лични укази за духовното ведомство, след това най-високо одобрените доклади на синодалния главен прокурор ... Освен това самият Свети Синод издава различни определения и инструкции (като например инструкцията за настоятелите на енорийските църкви и манастири) ... Под името на държавното законодателство за Църквата трябва да се разбират общите норми, установени както по реда на действителния крак, законодателен и в реда на върховната администрация, тоест, в допълнение към най-високите манифести и заповеди, най-високо одобрените становища на Държавния съвет и най-високо одобрените разпоредби на кабинета на министрите”[160].

Правейки разлика между „имперско църковно законодателство“ и „държавно законодателство за Църквата“, Н.С. Суворов прави това с мотива, че вижда в императора „върховен владетел в държавата и църквата“[161], който като глава на Църквата действа чрез Синода, а като държавен глава – чрез Сената, Държавния съвет или Кабинета на министрите. Суворов приема за норма кесарево-папистите изкривявания на византийската симфония (императорът е глава на Църквата) и през такава призма разглежда отношенията между църковна и държавна власт в България, които всъщност се оформят под силното влияние на протестантската теория за "териториализма".

Духовни правила

Наредбата се състои от три части. В първата част, озаглавена "Що е духовна колегия и кои са важните недостатъци на едно такова управление?" дава обща представа за колегиалната форма на управление и обяснява нейните предимства в сравнение с едноличната власт. Основният аргумент тук е опасността от двувластие в държавата.

Във втората част, озаглавена „Делатауправление, предмет на това”, описва кръга от дела под юрисдикцията на новосъздаденото църковно управление. Той също така говори в общи линии за задълженията на епископите, свещениците, монасите и миряните.

В третата част на „Сами положение и власт” се определят съставът на Духовната колегия и задълженията на нейните членове.

Според A.S. Павлов, „по своята форма и отчасти по своето съдържание „Духовният устав” е не само чисто законодателен акт, но и книжовен паметник. Той е изпълнен, подобно на прочутия „Наред” на Екатерина II, с общотеоретични разсъждения, ... съдържа различни проекти, например за създаването на академии в България, и често изпада в тон на сатира. Такива са например пасажите за властта и честта на епископата, за посещенията на епископите, тоест за обиколката на епископите по техните епархии, за църковните проповедници, за народните суеверия, споделяни и от духовенството“[162].

През 1722 г. като допълнение към "Духовния правилник" е съставено "Приложение за правилата на църковния клир и чина на монашеството", което съдържа цели грамоти за енорийското духовенство и монашеството.

В допълнение към "Правилника" през 1722 г. е издаден и императорски указ за избора на "добро лице измежду офицерите", за да заеме поста главен прокурор. През същата година към тази заповед е добавена „Инструкция до главния прокурор“.

Да се ​​оцени "Правилникът" от гледна точка на последиците от въвеждането му в българския църковен живот означава да се изкаже съждение за самата синодална епоха. През синодалния период, като най-важен църковен правен документ, той получава почти изключително апологетична оценка в литературата. С падането на тази система причините за подобно отношение към него изчезнаха. Всички отрицателни черти на самата епоха са напълно очевидни и следователно„Правилник“, който е в основата на правната структура на Църквата.

Не намерихте това, което търсихте? Използвайте търсачката: