Преживях Аушвиц
Как да оцелееш в ада и да спасиш човек в себе си? Чудовищната истина за Аушвиц, която ВСЕКИ трябва да знае
Това е историята на една жена, попаднала в Аушвиц, която има късмета да оцелее в тази "месомелачка". Бидейки ТАМ, тя за първи път в живота си започва да пише поезия (за което почти плаща с живота си), а след това, година след освобождаването си, написва и тази книга. За да помним това ние, които живеем сега. Просто трябва даЗНАЕМ иПОМНИМ.
Кристина Живулская разказа не само своята история. Пред очите й минаха стотици, хиляди съдби, осакатени от онази война. Тя споменава много в книгата. Понякога няколко изречения са достатъчни, за да предадат трагедията на нечия съдба.
Книгата е написана на прекрасен език, много жива, интересна и завладяваща (ако, разбира се, книгите за Аушвиц изобщо могат да бъдат такива; но тези, които я прочетат, ще ме разберат).
Има много цялостна представа за лагерния живот и начин на живот. Какъв е животът в Аушвиц? Бих отговорил така: той е многостранен. Имаше всичко: живот и смърт, любов и омраза, приятелство и взаимопомощ, надежда и отчаяние, страх и безразсъдство.
От една страна, това е глад, студ, побоища, унижение, най-изтощителната работа, воня и воня, въшки, бълхи, плъхове, коремен тиф, циреи и язви по тялото, болки и сърбежи, садистичният лекар Менгеле и неговите нечовешки експерименти върху затворници, селекция, "жаба", "път на смъртта", крематориум и газови камери.
От друга страна, това е непоносимо морално страдание. Как да се справим със смъртта на близки хора? Какво трябва да направя, ако внезапно видях майка си в тълпата новодошли в лагера и се отправи към крематориума? Как да погледнем в очите хора, които ще умрат мъчителносмърт след няколко минути (но те не знаят за това, но вие знаете със сигурност) и ще продължите да живеете? Как да живеем с мисълта, че той лично (макар и не по собствено желание, а по заповед) е помогнал на възрастна еврейка да влезе в „машината на смъртта“, която не разбира къде е докарана? Какво ще кажете за черния дим и миризмата на изгоряло човешко месо? А какво да кажем за молитвата, стенанията и изтощените ръце, протягащи се през решетките на бараката на смъртта, вкопчени с последни усилия в крехкия живот?
В същото време затворници, лишени от свободата и правото на живот, унизени и смазани, неспособни просто да се измият и да си измият зъбите, да ядат развален бюргер, да стоят голи с часове по време на формации на измръзнали крака, успяха да останат хора дори в такива чудовищни условия. Гледаха болни другари, споделяха храна и топли дрехи с още по-зле, радваха се и се подкрепяха. Как са го направили? Откъде черпеха силата си? Как можеш да оцелееш и да не полудееш? Прочети.
Трябва да се каже, че не всички фашисти се отличаваха със зверска жестокост. Например надзирателката Джанда е убеден нацист, преклонил се пред Хитлер и неговата „идеология“. И в същото време тя се отнасяше много хуманно към затворниците и дори не удряше нито един от тях. Нещо повече, тя успява да „превъзпита“ своя почитател от СС, който под нейно влияние също става по-човечен по отношение на затворниците. Или някой от есесовците, който по ирония на съдбата се е влюбил в еврейски затворник (това е в Аушвиц!) и е страдал дълбоко от тази любов. Как изобщо е възможно това? Оказва се, че всичко е възможно в този живот.
Знаете ли, хареса ми, че книгата е написана много талантливо, откровено, стегнато, кратко, разумно, без излишни думи, всичко е по случая, само събития и факти, диалози иотражения. Авторът не се опитва да окаже натиск върху съжалението и да избие сълза от нас.
Веднъж, след отварянето на газовите камери, мъжете от Зондеркомандото чули изпискване на дете. Те бяха свидетели на най-ужасните сцени, които можете да си представите, но този път и те бяха вцепенени от ужас.
Оказва се, че детето е останало живо, защото е смукало гърдата на майка си и газът не е получил достъп до белите дробове. Офицерът от СС Къртицата, разярен, хвърли живото дете в пламналата пещ.
И все пак според мен тази книга е лека. Тежки, но леки. Защото Доброто неизбежно побеждава Злото. Хубаво е и това, че нищо не може да убие, да унищожи Човека в човека, освен ако самият човек не го иска.
Всеки трябва да прочете тази книга! Особено младежта. Силно препоръчвам.
И накрая една малка забележка. В анотацията към книгата се казва:
През 1943 г. полската писателка Кристина Живулская попада в нацисткия лагер за унищожение - Аушвиц. Тя успя да оцелее. Съветската армия я освобождава.
Но не е така. Краят на книгата е малко по-различен (прочетете, мисля, че ще ви е интересно, поне моите предположения за края не се оправдаха). Не, Съветската армия със сигурност е освободила Аушвиц, но Кристина Живулская не е сред освободените.