Прочетете Съзвездие Гарван онлайн от Дмитрий Вересов - RuLit - Страница 16
- Къде е твоята мръсница, майка й?!
— В Португалия… — каза Иван, докосвайки зъбите си с език.
Изглежда Алис е на път да направи нещо сериозно. Той обаче нямаше защо да плаща за нейните номера.
- Ами признай си! Коремът седна на стол, разтвори широко крака, сякаш се страхуваше да не загуби равновесие.
Иван Ларин нямаше опасност да загуби равновесие - по това време той вече се беше разположил на пода, в ъгъла. Това място му се струваше най-безопасното - тук Коремният не можеше да се люлее. Колко унизително е да се въргаляш пред маниак. Само че нямаше изход, не владееше триковете. Още повече с оръжията. И ако беше, щеше да се страхува да го използва. За да не стане по-лошо! Иван въздъхна.
„Не въздишай като крава в кланица, а разкажи!“ - Гледката на победения Ларин не съжали точно Абдоминал - беше много трудно да го съжалиш. Въпреки това беше ясно, че не е необходима допълнителна обработка.
— Какво да кажа? – попита Иван предпазливо.
„Знаете ли какво направи тази кучка?! — попита Брюшной. - Изсвиркнах пари от сметката в компанията ...
Да, според Лена Бели Алиска не е отишла в Португалия с празен джоб. И спестяванията й явно не бяха достатъчни.
„Проверихме всичко за минута, не се съмнявайте, това е тя, няма никой друг“, увери бандитът.
— Не знаех — каза Иван.
- Какво?! – Коремният явно не повярва. - Ти, по дяволите, имаше такива любовни моркови, просто напиши роман! Не ми пръскаш мозъка! Мисля, че направо ти писна да пишеш за честни братя, май си талант, както го уверява тая гад в издателството. Така че реших да направя планчик, как да хвърля някой на бабите в натура, нали?!
Какво правя тук тогава? – попита Иван.
Коремът се замисли за момент.
- А кой те познава! - каза той накрая. - Може би,мислите да ни намушкате така - така че, следователно, те вярват, тъй като не са си пръснали краката. Или може би имате нещо друго предвид! Къде е тя, кога!
„Казах ти, в Португалия!“
— Аха! - Коремна сякаш едва сега се чува. - За това ли е орал Колумб?
— Аха! – каза му с тон Иван, да се изразява по този начин сега беше най-малко болезнено.
След коремно ляво Иван се опита да стане. Не се получи веднага. Главата му все още се въртеше и най-важното беше, че имаше диво боцкане в хълбока му. Болеше толкова много, че бързо се изчисти в главата. „Така е – клин с клин избиват“, помисли си той и се примъкна към вратата с помощта на стол. Той заключил вратата с резе, затворил я с верига и се заклел, че няма да отвори на никой друг.
„Още се смеем за това!“ — обеща той, обръщайки се почтително към себе си в множествено число. И всъщност броят на хората, които са представлявали интерес за Иван Ларин, сега е намален до самия него. Нищо, важното е човекът да е добър! По-добре е да гладуваш, отколкото да ядеш нещо, и е по-добре да си сам, отколкото с когото и да било.
Петнадесет минути по-късно, когато се опита да влезе в кухнята, болката стана още по-силна. Вече беше ясно, че няма да се разреши от само себе си! Наложи се да извикам линейка. Линейката пристигна изненадващо бързо. Относно причините за нараняването Ларин в движение състави версия с нападение на стълбището. Нямаше да насочи полицията към Абдоминал. Така или иначе няма да има смисъл.
Иван беше с две счупени ребра. В полицейското управление млад районен полицай обеща да провери всичко.
- Въпреки че, както знаете, шансовете са малки! каза той сериозно. - Не запомнихте лицата на нападателите, на мястото на нападението не останаха следи. Няма свидетели ... Между другото - той извади книга с лъскава корица от чекмеджето на бюрото. На корицата имаше някой обръснат,глава с форма на череп, собственикът на главата-череп държеше пистолет в ръката си, който насочи към читателя, ослепителна блондинка в дръзко облекло, наведена в съседство. „Златото на нашите вериги“. Ларин въздъхна, сякаш книгата беше неоспоримо доказателство за собственото му престъпление.
- Можеш ли да ми дадеш автограф? – попита следователят.
Иван кимна. В продължение на няколко секунди той наместваше писалката с вдървени пръсти и накрая зачеркна нечетливо, като лекарски подпис. Полицаят кимна.
„Знаете ли, много се радвам, че в моя район живее един вид знаменитост. Жалко, че не можем да ви помогнем, но вие сами знаете - той почука по книгата, - престъпленията не се разкриват без доказателства...
Иван отново въздъхна. На вратата се натъкна на млада полицайка.
- Запознайте се - изгука районният полицай, - това е Иван Ларин, писателят!
Иван се опита да направи лък.
Момичето отиде до масата. Чиновникът я целуна.
Иван излезе и затвори вратата след себе си. Един старец беше хванат в празен коридор, търсейки отдел за обслужване на ветерани от Великата отечествена война и затова бърка в същите врати. Всичко остави усещане за абсурд, доста достоен за пиеса или дори разказ. Като Диаболиада на Булгаков. За съжаление, договорът на Иван Ларин не предвижда такова радикално отклонение от гангстерската тема. За да правите бележки в полетата...
На връщане той дълго се оглежда на входа, страхувайки се да намери колата на Абдоминал. После също толкова дълго оглежда самия вход, тъмен и неуютен. Никой не го е чакал с побой. Докато дочаках. Колко време ще мине, преди Абдоминал да посети отново и ще успее ли желязната врата да го спре? Иван не искаше да мисли за това. Трябва да живеем за днес, трезво прецени той.И може би това беше последното му трезво разсъждение през този ден.
Няколко дни минаха в мъгла. Хладилникът се напълни до преливане, литературният процес замря. Иван съзерцаваше в угасналия екран с летящи звезди смътно отражение на собствената си физиономия. Добре е, че е неясно - не искаше да се види в огледалото в естествената си форма. Имах чувството, че нищо добро няма да излезе от това.
Имаше чувството, че ще изпадне в транс. И завинаги. Така да бъде, помисли си той. - Животът се провали. Коремът ще ме вземе, как да пия да дам. Жените избягаха. Вземете пистолет и се застреляйте като Маяковски." Въпросът е само дали е самоубийство или жената, както обикновено, е виновна. „И знаех, че жената е по-лоша от смъртта и че ръцете й са примки и грешникът ще бъде уловен от нея, но праведният ще се спаси!“ Или се обесете като Есенин. Не, червата ти са тънки, Иван Ларин, и ние ще изберем смъртта си според литературните си способности. Може би се напийте до смърт? Само, изглежда, и тук неприятното е алкохолът, той е като меда на Мечо Пух. Ето го, ама не е!
Искам да се напия, за да дойде духът на виното от гроба ... Браво Хаям.