Резюме за ветровата ерозия
В количествено отношение етапът на натрупване остава най-слабо проученият етап от феномена на ветровата ерозия - всички известни теории за произхода на фини (непесъчливи) еолови отлагания се основават на качествени съображения [131]. В параграф 7.3 са установени признаци на пространствено-времеви етапи на явлението ветрова ерозия, с изключение на етапа на натрупване, идентифициран в рамките на разработения подход. Във връзка с това в този раздел, в рамките на същия подход, се дава дефиницията на етапа на акумулация, формулират се качествени и количествени критерии за пространствените и времеви граници на етапа на акумулация и се определя възможен механизъм за образуване на еолови седименти (льос, льосовидни глини), което обяснява техния източник и причината за тяхната сравнителна еднородност в гранулометричния състав.
По силата на закона за запазване на масата балансът на ветровата ерозия за земната повърхност като цяло винаги е нулев. Следователно установените по-горе етапи на едно явление на ветровата ерозия на почвата, придружено от намаляване на почвената маса, неизбежно съществуват заедно с етапа на натрупване на почвена маса, етапа на натрупване. Количественият критерий за натрупване и следователно на самия етап на натрупване е положителен баланс на взаимно противоположни процеси - консумацията на маса в резултат на издухване и натрупването на маса в резултат на изпадане от потока. Следователно загубата на почва от потока е необходимо, но не винаги достатъчно условие за етапа на натрупване. В пресечните точки на траекториите на частиците, изпадащи от потока със земната повърхност, тяхното движение спира и те могат да станат неразделна част от утайката, ако няма условия за по-нататъшното им движение. Тези условия трябва да бъдат изследвани.
Получените разтвори разделят цялата почва, пренасяна от вятъра с определена силачастиците в два класа - транспортирани чрез скокове и отнесени безвъзвратно към източника. Следователно получените разтвори предопределят наличието на най-малко два вида еолови седименти:
А) от частици, носени от скокове, и
B) от частици, пренасяни в суспензия.
Скачащите частици могат да образуват утайка (фиг. 10.5.2) извън зоната на ерозия,В зоната,в непосредствена близост до зоната на ерозия от подветрената страна, ако скоростта на вятъра, с която са били донесени, не надвишава критичната за почвата на зоната на утаяване. В противен случай самата тази зона е обект на ерозия.
Ако приемем, че началото на етапа на натрупване се определя от кацането върху първата почвена частица, заключаваме, че той е удължен във времето. Действително, този етап започва с кацането на най-големите сред скачащите частици в зоната на натрупване и е отделен от момента на началото на ерозионното явление от продължителността на най-краткия скок, определен от уравнение (5.1.19). Поради малката стойност на тази стойност етапът на натрупване започва почти едновременно с началото на явлението ерозия, а зоната на натрупване граничи с ерозираното поле от подветрената страна. Позицията на главата на зоната на натрупване се определя от мястото на кацане на най-малката сред скачащите частици и се отделя от момента на началото на ерозионното явление от продължителността на най-дългия скок, също определена от уравнение (5.1.19).
Образуваният еолов седимент сам по себе си може да стане обект на ерозия по механизма на скачане на частици. Описанието на механизма на ерозия на алувиалната почва в тази област е самостоятелна задача, която изисква специално разглеждане и не се извършва тук.
Тези резултати откриват интересни възможности за изследванемеханизми за образуване на редица седиментни скали, по-специално някои от льоса, на количествена основа, в рамките на законите на механиката. Всъщност механизмът на тяхното образуване се основава на еолово натрупване на хомогенни частици в относително малка площ. Причините и механизмът на отлагането от вятъра на огромно количество льос на сравнително малка площ, както и неговият източник остават неясни. С появата на настоящата теория тези въпроси могат да бъдат решени на количествена основа. По-специално, източникът може да бъде пустини и полупустини дори с ниска повърхностна концентрация на льосовата фракция, което се компенсира от огромния размер на зоната за събиране на прах и математически точковия характер на отлагането на частици, събрани от вятъра от тази зона. Освен това скоростта на вятъра, достатъчна за това, е от порядъка на 10 m/s, много обикновена стойност. Постоянството на гранулометричния състав при условие на постоянството на свойствата на територията, която е източник на льосовата фракция, изисква за своето обяснение в рамките на тази теория приемането на условието за постоянство на ветровите потоци, както по сила, така и по посока. Такива данни могат да бъдат предоставени от палеоклиматологията, чиито заключения, между другото, могат да бъдат проверени в рамките на тази теория въз основа на идентифицирани и датирани отлагания на еолийски материал в ледникови и торфени слоеве.
Получените резултати дават основата за количествено изследване на особеностите на формирането на конкретни еологични находища, както съвременни, така и древни. Според [186], „…в протерозойската и палеозойската ера еднопосочните ветрове преместват колосални обеми детритален материал и го отлагат в разделена форма според размера на фрагментите и плътността на минералите в определени зони на разтоварване. В същото време не го направисамо образуването на залежи от различни минерални суровини, но и натрупването на пластове, чийто мащаб е сравним с глобалните геоложки и тектонични събития. Все още трябва да преосмислим палеоекологичната среда на образуването на много древни находища и в същото време природата на механогенното преразпределение на частици от различни полезни минерали в еолични условия. Създадената теория може само да служи като основа за преосмисляне на палеоекологичната среда на образуване на отлагания в рамките на законите на механиката, тъй като позволява да се изучава отделянето, издигането, пренасянето и отлагането на материал в отделена форма. Досега тези изследвания се основават на полуемпирични концепции и вербални модели [183, 200].
Теорията, която се разработва, също така позволява да се изясни разбирането на характеристиките на генезиса на съвременните еогенни почви, чиято скорост на увеличаване на дебелината изпреварва скоростта на трансформация на основната скала в почва. Това обаче, както и в случая с льоса, изисква подробно проучване в рамките на самостоятелно изследване. Съдържанието на този вид изследване може да бъде изследването на онези свойства на почвата, скалата и климатичните условия, чиито характеристики са включени като аргументи в получените уравнения. Предварителните проучвания и данни от източници на периодична информация, по-специално интернет, показват, че еолският фактор сега е станал по-активен в целия пояс от пустини и полупустини. По-специално в Далечния изток, където вятърните потоци се разтоварват, улавяйки почвен прах в огромните пространства на пустините на Централна Азия, този вид изследвания могат да бъдат много продуктивни.
Тази теория е основата за изясняване на един от механизмите за образуване на вторични огнищарадионуклиди. Произходът на много от тях се свързва с действието на вятъра, но едва с появата на тази теория станаха ясни механизмите на вторичното издигане от земната повърхност на почвени частици, обогатени с радионуклиди, тяхното пренасяне, разделяне и концентрирано, пунктирано в математически термини, отлагане от потока.
По този начин, въз основа на решенията, получени по-горе, в този раздел се изучава етапът на натрупване на едно явление на вятърна ерозия. Дава се дефиницията на самата сцена, разкриват се нейните пространствени и времеви граници. Установен е механизмът за образуване на две зони на натрупване, близка и далечна, образувани съответно от скачащи и летящи (при дадена скорост на вятъра) частици. Методът за окончателно обобщаване на баланса на едно явление ветрова ерозия е обоснован чрез определяне на количеството и интензивността на утаяване на седименти в две акумулационни зони въз основа на горните уравнения. Определят се насоките и начините за възможно приложение на настоящата теория за решаване на актуални проблеми на почвознанието и свързаните с него дисциплини.