§ 48. Редувания и вътрешна инфлексия

Граматичните значения могат да бъдат изразени чрез промени в звуковия състав на самия корен или, с други думи, чрез вътрешна флексия, но не всички звукови промени в корена са вътрешна флексия. За да направите това, човек трябва да може да прави разлика между различните видове редуване на звуци.

Редуването на звуци (т.е. взаимно заместване на едни и същи места, в едни и същи морфеми) може да бъде:

I. Фонетичен, когато промяната в звука се дължи на позицията и вариантите или вариациите на една и съща фонема се редуват, без да се променя съставът на фонемите в морфемите; това са редуването на ударени и неударени гласни в българския език: вода [вода] - вода [вΛда] - водоноска [вƏдΛвос], където [Λ] и [Ə] са варианти на фонемата [o] ', или звучни и глухи съгласни: приятел [друк] - приятел [другΛ], [к] - вариант на фонемата [g] 2. За връзка с по-нататъшни разсъждения, нека вземем друг пример: чело [lop] - челен [lob-nƏi] - челен [lƏbΛvoi], където [l] не се променя, [o] или звучи в основната си форма като [o] (под ударение), след това под формата на [Ə] в слаба позиция на втората предварително напрегната сричка [labΛvoi]; [b] звучи силно (в основната си форма) пред гласната [lƏbΛvoi] и пред сонорните [lobnƏi], а в края на думата става глухо [lop]. Такива фонетични редувания са задължителни в този език (в българския „всички гласни в неударени срички се редуцират“, „всички звучни съгласни в края на думата се оглушават“)3. Тези редувания не са свързани с изразяването на значения - те са наложени от позицията и се изучават във фонетиката.

II. Нефонетичен, когато промяната в звука не зависи от позициите, но се редуват различни фонеми, поради което морфемите получават различен фонетичен състав в различните си варианти (например [приятел-] - [друз'-] - [приятел-] в българските думи приятел - приятели - приятелски).

Сред нефонетичните редувания следваразличавам:

а) Морфологични (или исторически, традиционни) редувания, когато това редуване не се дължи на фонетична позиция, но не е само по себе си изразител на граматично значение (граматически), а само придружава образуването на определени граматични форми, като е задължително по традиция, но не и за изразителност.

В примерите чело - чело, пън - пън в корените, тоест гласна, тогава не е („плавни гласни“); това не зависи от позицията, тъй като повечето думи, които имат корен [o] (или [e]), не ги губят при образуването на граматически форми (срв. маса - маса, bob - bob, pop - поп, cat - котка и т.н.) 'и в същото време граматичното значение се изразява не чрез редуване на гласна и нулев звук, а чрез добавяне на различни флексии (афиксация): lb-a - родителен падеж, lb- u - дателен падеж и т.н. (същият и без “плавна” гласна: lob-a, lob-u - терминът за игра на тенис, виж по-горе в глава II - "Лексикология").

1 В примера градина [sat], градини [sΛdy], градинар [sƏdΛvot] същите [Λ] и [Ə] са варианти на фонемата [a].

2 В примера luk, luka и luk от [l'ugby] [g] е вариант на фонемата [k].

3 Разбира се, в тези случаи има индивидуални изключения (неударен съюз, но винаги с [о], в чужди собствени имена, звучните думи в края може да не се оглушават: Ев, Мод и др.), но това са именно „изключенията“, които подчертават задължителния характер на „правилото“.

Същият тип редувания включват редувания на съгласни [k - h], [g - g], [x - w]: печете - печете, бягайте - бягайте, изсъхнете - изсъхнете или комбинации от съгласни с една съгласна [sk - u], [st - u], [zg - zh1], [zd - zh]: пляскане - пукане, пускане - пускане, пръскане - пръски, закъсняване - по-късно. Така с морфологични промени се редуват следните:

1) фонема с нула ("течно"гласни [o] или [e] - нула): сън - сън, ден - ден;

2) една фонема с друга: [k - h], [g - g], [x - w]: ръка - писалка, крак - крак, муха - муха;

3) две фонеми с една: [sk - u], [st - u], [zg - f,], [zd - f]: равнина - област, просто - опростяване, мърморене - мърморене, закъсняло - по-късно и др.

Такива редувания се наричат ​​исторически, защото се обясняват само исторически, а не от съвременния език; така се наблюдават “плавни” гласни, защото в старобългарския език не е имало [о] и [е], а редуцирани [б] и [б] (т. нар. “глухи”), които в определен период в силна позиция се превръщат съответно в [о] и [е], а в слаба позиция изчезват, откъдето: снъ > сън и сън > сън и др.; редуването [k - h], [g - g], [x - w], [sk - u], [st - u], [zg - g], [h - g] датират от праисторическата епоха, когато тези съгласни и комбинации от съгласни в слаби позиции (в една епоха пред предни гласни, в друга пред йота) се превърнаха съответно в сибилантни фрикативи, а в силните останаха непокътнати.

1 Подобни примери на [e] в български език са трудни, тъй като [e] след мека съгласна под ударение се е променило в [o]: меден [m'ed] > мед [м'от] и др.; пред меки съгласни това не се случи (следователно морфологичното редуване на [o] пред твърди и [e] пред меки се запази: село - селски, пчели - пчелар, бреза - бреза, Альоха - Алехин; сравнете редки случаи като Лел, Леля от по-късен произход).

2 Правопис [zh] се предава, когато се редува като zh, в други случаи като zhzh (виж глава V, § 71).

Морфологичните редувания могат да бъдат редовни, когато се повтарят в различни форми и в различни части на речта (например [g - f]: тичам - тичам, тласък - пуф, поляна -ливада, крак - крак и т.н.), и неправилно 2, срещащо се в няколко случая (например [g - h]: бряг - грижи се, мога - мога), а във флексията има по-правилни редувания, а в словообразуването - неправилно. Тези явления не са включени във фонетиката и не се определят от граматиката, но образуват специална област на езика - морфология1 (виж по-долу, в края на този параграф).

1 Терминът морфология и: търкайте и търкайте, след това след твърди съгласни същата неутрализация в неударени срички на фонемите и = [s] не се среща: обадете се - обадете се - обадете се, изкопайте - изкопайте - изтръгнете, а също и: покрив - изрежете - покрийте, мина - измийте - измийте - измийте и т.н. Тук, както в случаите на вътрешна флексия, събирайте - събирайте, име - обадете се и т.н., старият индоевропейски аблаут все още структурира урално работи.

Комбинацията от вътрешно наклонение с афиксация се среща в българския език при образуване на множество подвидове при глаголи от несвършен вид, които имат [o] в корена, с помощта на наставката -iv-; ходи - ходил, носи - шил, косил - косил, замръзвал - измръзнал и т.н., когато [а] се редува с [о]; редуването на съгласни, придружаващи тази вътрешна флексия: [s - w], [e - g], [h - g] е традиционно, тоест не носи никакво граматично "натоварване", а се използва по силата на традицията. Трябва да се отбележи, че за глаголи, където коренът [s] в спрежението се редува с [y] (рисувам - рисувам, изскачам - изскачам), където преди корена [o] има мека съгласна или йот [j] (свивам), както и за глаголи, образувани от собствени имена, от чужди корени и от изкуствени думи, редуването [o] - [a] не се среща при образуване на форми on-ive (нарисувам, прибирам, плюя, закопчавам , свивам се, изневерявам, пришпорвам, пришпорвам, обобщавам и т.н.).

ЗащоНо тези граматически явления, които бяха разгледани в предишния параграф във връзка с концепцията за трансфикс в семитските езици и явлението вътрешна флексия в индоевропейските езици, които са донякъде сходни и обикновено се комбинират заедно, трябва да бъдат разделени и разграничени?

Въпросът тук не е само, че явленията на вътрешната флексия са неправилни и незадължителни за модела на индоевропейското формообразуване, а трансфиксацията е задължително средство на граматиката на семитските езици.

Въпросът тук е, че „корен + схема“, т.е. група от съгласни и слой от гласни между тях, в семитските езици представляват две отделни единици както по отношение на начина на формиране, така и по отношение на значението. Това са две морфеми, чието подреждане от гледна точка на индоевропейските умения е необичайно: те не се комбинират последователно, а на ивици: едната влиза в другата, както два гребена могат да влизат един в друг, и всяка от тези морфеми се чупи и чупи другата. Всяка словоформа от арабския тип KaTaL е двуморфема и комбинацията от тези морфеми, въпреки взаимното проникване, трябва да се признае като комбинация от аглутиниращ тип.

В индоевропейските езици е невъзможно да се разпознаят редуващите се гласни [i], [æ], [Λ], [ò] в английските словоформи sing, sang, sung, song като отделни морфеми (очевидно като „инфикси“, вмъкнати в корена?) по никакъв начин. Тези словоформи са фундаментално мономорфемни и са аломорфи на една обща единица от по-висок порядък, така да се каже, „над-единица“ - хиперморфема, която обединява всички специфични аломорфи в едно цяло, тъй като хиперфонемата служи като „над-единица“ на различни фонеми, например, в такива случаи като bo / aran, co / abacus и др.

Цялата структура на езика е изградена върху такива обединители в една единица от по-висок ранг на различни единици от по-нисък ранг. И най-малкатаезикова единица - фонема е и единица, която обединява всички алофони (разновидности и варианти), в които може да се прояви, например алофони [a, æ, Λ, Ə], обединени в българския книжовен език в една фонема. Едно от потвържденията на едноморфемната интерпретация на индоевропейските корени, които имат възможност за вътрешна флексия, е, че например в немския език в речта на децата, в общата реч, много „силни глаголи“ престават да бъдат спрегнати като „силни“ и се превръщат в „слаби“, т.е., без да претърпят вътрешна флексия, те започват да образуват словоформи чрез „нормални“ (т.е. продуктивни за съвременния немски език) постфиксация и фиксация, тогава вместо spring en [spriŋƏn], sprang [spraŋ], gesprun-gen [gespr ŋƏn] форма: spring-en, spring-te, ge-spring-t Освен това, ако не разпознаваме такива случаи като цел и цел, rn и rn като вътрешна флексия в българския, тогава какво трябва да се счита за афикс в такива словоформи: твърдост в -l, -n и мекота в -l, -n? Но, както е известно, диференциалните характеристики сами по себе си не могат да бъдат морфеми, а само чрез фонемни единици, неделими от гледна точка на разделяне (сегментиране) на речевата верига1.

Всички явления на нефонетични редувания се изучават от морфологията (виж по-горе), но изучаването на тяхната функция, изразяването на определени граматически значения, принадлежи на граматиката.

Много важна задача за морфонологията е изучаването на фонемния състав на морфемите, техните възможни комбинации в морфеми, броя на фонемите в морфемите от различни видове, които могат да бъдат много различни в различните езици.

Понякога фонемният състав на корените се различава рязко от фонемния състав на афиксите, например в семитските езици, където коренът се състои, като правило, от три съгласни, а афиксите - от гласни или от комбинация от съгласни и гласни (виж по-горе, § 46);в аглутиниращите езици, където има гласна хармония, съставът на гласните корени и афикси е различен и изследването на явленията на гласната хармония е пряка задача на морфонологията.

в българския език фонемата [zh,] се среща само в няколко корена и никога в афиксите, докато сдвоената с нея фонема [w] се среща и в словообразувателните афикси, например в наставката -щик- (трионорезец, лакировчик, спорец) и в причастните наставки -ущ-, -ащ-, но не се среща нито в представките, нито в наклоненията. Редуването на гласните в българския език при съществителните имена е ограничено до падежите [о] - нула и [е] - нула (сън - спя, ден - ден, човек - човек), докато в българския глагол има различни видове редуване: [о] - [и]: спер - спирала, рояк - копая; [e] - [a]: седнете - седнете; [o] - [a]: легна - легна; [и] - нула: събирам - събирам и т.н.

Тъй като във всички тези случаи няма фонетични позиции и като цяло няма фонетични условия, те не принадлежат към фонетиката, но морфонологията е призвана да се занимава с тях.