Абхазки народ, история, култура
самоназвание
Името, с което абхазците наричат себе си, е аҧсуа, а древната си територия наричат Ашви (земята на абхазците). Съседните народи ги наричат по различен начин: aigba и mdauei (карачайци, кабардинци), baskhyg (ubykhs), mephaz (свани), aphaza (мингрели), apkhazi (грузинци), abaza (турци). Името Абхаз придобива популярност сред българите. Абхазкият език принадлежи към абхазо-адигската група от кавказкото семейство езици. Той има почти същата фонетична и морфологична система като в абазинския език. Тези два езика започват да се разделят едва от началото на 20 век, главно поради териториалното им разделение и различното развитие на техните книжовни езикови норми. С много голям брой съгласни (68 според Г. Климов), абхазкият език се счита за един от най-трудните за изучаване сред всички езици на постсъветското пространство. Има два диалекта: абжуйски и бзибски.
Хората живеят в планинския район на Абхазия, който се намира на югоизточното крайбрежие на Черно море. Тази тясна ивица земя се характеризира с изключително разнообразие от природни условия. Има три зони на растителност: субтропици, планински езера, минерални извори и многобройни гори. Естествените граници на Абхазия са река Псоу на запад, река Ингур на изток, Черно море на юг и главното било на Кавказките планини на север. Административно Абхазия принадлежи към Грузия като автономна република. Абхазия е разделена на пет области, две от които (Гудаута и Отшамтира) са населени предимно с етнически абхазци.
В средата на 19 век броят на абхазците се оценява на 130 000 души (заедно с абазините и убихите). По-точни данни стават достъпни едва от края на 19 век:
Значителен спад на населението от 1897 до 1926 г. и неестествено малъкувеличението от 1926 г. до 1939 г. отразява последиците от гражданската война и колективизацията, както и сталинската държавна политика спрямо тях.
Освен това имаше малка абхазка общност, живееща в Аджарска АССР, Грузия. Те се заселват в този регион след Кавказката война, в средата на 19 век. Според статистиката от преброяването от 1970 г. общността наброява 1361 абхазци, 72,2% от които говорят родния си език, останалите предпочитат да говорят грузински или български.
От гледна точка на антропологията абхазците принадлежат към западнокавказкия тип на балкано-кавказката раса. Те са по-високи от средния, със слабо телосложение, сравнително светла кожа, остри черти и тъмни очи.
Сред абхазците християнството е смесено със сунитския ислям и древни езически традиции. Контактът с християнството започва, когато първите мисионери достигат дома им през 1 век сл. Хр. Първото споменаване на местно християнско религиозно общество датира от 4-ти век, когато Стратофил, архиепископът на град Пицунда, участва в първото никейско събрание на християнската църква, проведено през 325 г. Абхазците спечелиха доверието им, като помогнаха за разпространението на християнството сред другите народи на Северен Кавказ. Не може да се подценява ролята на християнството в политическото и културно взаимодействие между Абхазия и Грузия. През 16 век турското завоевание допринася за разпространението на исляма, който заема позицията на държавна религия, обединявайки централната власт на Турция до началото на 19 век. И двете религии са приети за първи път от благородниците. Вярата на владетеля се наследявала и от неговите подчинени, но това било по-скоро формален акт. Селяните запазиха езическите традиции, плавно се адаптираха към тяхпреобладаващата религия и по този начин запазиха своето първостепенно място в техния живот и манталитет.
Етнологично абхазците принадлежат към коренното население на Кавказ. А материалната култура е характерна за Кавказ, който се развива в тясна културна и политическа връзка с древните грузински племена. Първото писмено споменаване на абхазкия народ присъства в споменаването на племената Абесла, живеещи на полуостров Мала Азия, открити в записите на асирийския владетел Тиглатпаласар. Протоабхазките племена Апсил, Мисиман, Абазг и Сваниг са били известни на древногръцки и римски историци като Хекатей от Милет, Страбон и Луций Флавий Ариан. През 1 век от н.е. Протоабхазките племена образуват свои собствени княжества, които се обединяват с княжество Казика през 4 век. VII и VIII век свидетелстват за обединението на протоабхазките племена в абхазкия народ. През 740 г. Абхазия е отделена от град Лазик, през 780 г. абхазкият княз Леон II обединява Западна Грузия в една унитарна държава Абхазия, чиято столица е град Кутаиси. През 978 г. тронът преминава към династията, управлявала Грузия. Абхазия е включена в Грузия, докато не извоюва своята независимост през 16 век под ръководството на принц Шервашидзе. По време на управлението на тази династия Абхазия става протекторат на турския султан. Първоначално това означава основно задължение за плащане на годишен данък, но през 18 век Турция търси политическата зависимост на Абхазия. Династията Шеваршидзе се обръща за помощ към България и през 1810 г. цар Александър I издава указ за българския протекторат над Абхазия. Последвалите Кримска и Кавказка война са много тясно свързани с абхазкия народ. След окончателната победа през 1864 г. обаче абхазката автономия става ненужна на българите.правителство. Последният княз Шервашидзе е изгонен от страната и е установена властта на царя и българската бюрокрация. Абхазският народ се разбунтува през 1866 г. В резултат на жестокото потушаване на въстанието последва масово изселване в Турция (т.нар. Манаджирско преселение). Около 70 000 души напускат Абхазия през 1866-1878 г. В отговор на това царското управление забранява името Абхазия и въвежда широкомащабна колониална политика, отдавайки празна земя под наем на селяни, имигриращи от България. Това нарушава етническия състав на региона, както се вижда от следния списък на селата, разположени в района на Сухум в началото на 20 век: 1 абхазко, 6 български, 2 немски, 5 мегрелски, 10 гръцки, 3 естонски и 1 българско.
За абхазкото общество присъединяването към България означава окончателно установяване на феодалните отношения и укрепване на крепостничеството. Земята изцяло премина в ръцете на князете, благородството и духовенството.
Икономическата дейност на абхазците отразява околната среда. По крайбрежието и в подножието на планините основният поминък беше обработката на почвата и до известна степен също градинарството. Просото е било основна култура, но от 19 век е изместено от царевица. Отглеждали се още памук, лен и коноп. Технологията за обработка на земята е доста примитивна, което дава слаба реколта. Планинците се занимавали предимно със скотовъдство, тъй като имало изобилие от пасища. Основните видове добитък се състоят от овце и кози; имаше по-малко коне. Пчеларството и ловът били силно развити.
българските държавни реформи от 1870 г. поставят основата за ускоряване на развитието на капитализма. В селското стопанство паричната рента и пазарната ориентация се превърнаха в новите модни думи. Най-популярни са тютюнът, чаят и субтропичните културиотглеждане. Индустриите започват да се развиват (въглища, дървообработване). Те започнаха да строят медицински санаториуми. Общият растеж на икономиката допринесе за растежа на националната идентичност на абхазците и допринесе за развитието на местната интелигенция.
Съветският период в Абхазия е разделен на два етапа от Втората световна война. Първият етап се характеризира с "червения терор" на фона на общо икономическо възстановяване, вторият - с отслабването на националните традиции и манталитет. Абхазия, като аграрен регион, преживя поземлена реформа, която беше извършена чрез колективизация, изигра важна роля в съветизацията. През 1929-1935г. броят на колхозите нараства от 14 на 472. До 1940 г. нивото на колективизация достига 93,8%. Такива високи резултати не биха могли да бъдат постигнати без физическото ликвидиране на опозицията или поне тяхното изгонване или депортиране във въгледобивните мини на Твърчели. Консолидацията на поземлените парцели в големи ниви даде възможност на колективните ферми да се специализират в отглеждането на тютюн, чай и субтропични култури. Ръстът в производството на селскостопански суровини постави основите на хранително-вкусовата и тютюневата промишленост, които от своя страна допринасят за развитието на градовете и урбанизацията. Градските жители са били 5% през 1926 г., 15% през 1939 г., 28% през 1959 г. и 34,5% през 1970 г. Съветската икономическа политика е изчерпала потенциала си до 60-те години, когато се появяват първите признаци на упадък и стагнация.
В царска България абхазците се обучават на български език. През 1864 г. царят издава указ, с който позволява на небългарските ученици да учат роден език като специален предмет, но това не се налага на практика. Обучението на родния език достигна до абхазците в първите години на съветската власт. Преди 1932 г. абхазецезикът се използвал в първи и втори клас, по-късно дори до четвърти клас, но в по-горните класове се преподавало на български език.
Един от най-належащите проблеми на днешните абхази е, че те са малцинство в родната си земя. Това се случи в резултат на политиката на колонизация, последвала емиграцията на махаджинерите и тенденцията към грузинизация на граничните райони на Абхазия. Според преброяването от 1979 г. процентът на етническите абхази в Абхазката автономна съветска република е само 17,1% в Абхазия, докато грузинците са 43,9%, българите 16,4% и арменците 15% от населението. Статутът на малцинство очевидно не допринесе нито за политическото, нито за културното самоутвърждаване на абхазския народ.
национална култура
През последните тридесет години в абхазката материална култура и народни традиции са настъпили няколко промени. Причините са две: насърчаването на европейската градска култура и съветската пропаганда, насочена срещу националните култури. Елементи от народните традиции, които все още са популярни в абхазките села през 50-те години на миналия век, са изгубени или са на път да изчезнат. В повечето случаи никой друг не носи национални носии.