Ако хората са недоволни, правителството трябва да ги слуша
– Принципно не съм съгласен с разделянето на властта, обществото и Църквата на някакви отделни групи. Този стереотип е мигрирал към нас от съветско време, когато Църквата е била преследвана, и продължава да влияе върху умовете на съвременните хора. Те все още възприемат Църквата като затворена структура, която живее свой вътрешен живот. И ако тя започне да участва в живота на обществото, мястото й се посочва. А ако не участва, й се изпращат и протестни ноти, обвиняващи я в безразличие. Църквата и обществото не могат да бъдат разделени, Църквата си е общество и обществото до известна степен е Църквата. Всеки, който се нарича православен или поне носи кръст на гърдите си, е член на обществото и същевременно член на Църквата.
– Тоест, ако някой е проспал нещо, значи всички са проспали заедно?
– Не бих казал, че Църквата е пропуснала нещо. Църквата никога не си е поставяла за задача да участва в активния политически живот на страната. Не защото не й пука, а защото Църквата е може би единствената институция в съвременното общество, която наистина може да обедини хората, независимо от политическите им убеждения. У нас е прието да не обичаме властта и да обичаме преследваните. И докато Църквата беше преследвана, опозиционни, дисидентски движения я подкрепяха по един или друг начин. Когато спряха да преследват Църквата и й дадоха възможност да се развива динамично, тя веднага мигрира в лагера на враговете икомпромиси с властите. Но това е повърхностен поглед. Църквата по своята структура и живот стои над всеки политически процес, приемайки в своите редици бедни и богати, аполитични и занимаващи се с политика.
– Смятате ли, че ако сега Църквата беше преследвана, щеше да се възприема от едната страна на барикадите с опозицията?
– В предаването „Вести недели“ патриарх Кирил заяви, че протестите трябва да доведат до корекция на политическия курс и че нечувствителността на властта към изразяването на протест е лош знак. Съгласни ли сте?
„Всеки човек често е обвиняван в нещо и тези обвинения може да му се сторят абсурдни, глупави, незначителни и да нямат нищо общо с него. Но един дълбок, интелигентен човек все пак трябва да слуша и да прави заключения. Защото, ако ви е казано това, това означава, че има нещо във вас, което е предизвикало тези чувства в друг човек. Същото важи и когато става дума за власт. Мисля, че властите определено трябва да се вслушват в протестните настроения и в още по-голяма степен трябва да се вслушват и да се вглеждат в тези, които може би не изразяват мнението си, но са много болни и притеснени за страната. Хората искат стабилност, увереност в бъдещето, искат да могат да влияят на случващото се. Днес, за да постигне решение на най-елементарно, битово ниво, човек трябва да премине през едни невъобразими кръгове на ада. И правителството трябва да го види. Тя трябва да знае как живее обществото, за какво се тревожат хората. Дълбоко съм убеден, че ако всеки от нас подходи със сърцето си към този въпрос, много неща в нашето общество биха могли да се променят.
На Цезар – само на Цезар
– Но за да промениш нещо, трябва да си активен. И според общоприетия стереотип християнинът нямаправото да се намесва в политиката и да диктува на властите какво да правят. Това наистина ли е вярно?
Всеки народ е достоен за силата, която има. И ако властите ни призовават да дадем кесаревото на кесаря и Божието на Бога, не трябва да се противим на това. Но ако властта започне да откъсва човек от най-важното, да действа против съвестта и Евангелието, тогава не можем да се съгласим с това. И, разбира се, пасивността на православните хора, тяхната аполитичност е точно стереотип. Всъщност християнинът трябва да бъде активен не само в политиката. И мнозина просто не харесват, когато свещеник или просто църковен човек по някакъв начин започне да изразява мнението си по определени социални въпроси. Но и ние сме хора и като всички граждани имаме както право на избор, така и право на глас. Защо ни е отказано това право? Защо казват - имаш си собствено мнение, запази го за себе си?
– Ако вярващият е активен човек, как оценявате в този контекст предложението на протойерей Всеволод Чаплин за създаване на християнски политически партии в България? Тази идея има ли бъдеще?
- Струва ми се, че сегашната политическа система в България, меко казано, не е много перфектна и ако нашите енориаши искат да се занимават с политика - за Бога, нека си ходят. Но създаването на християнска партия налага на човека най-голяма отговорност. Разбирате ли какво трябва да е нравственото чувство на човек, за да нарече политиката си християнска? Колко сила, опит, такт и разум са необходими за това? Ако има такъв, слава Богу, но засега не го виждам, затова смятам идеята за създаване на християнски партии в близко бъдеще за малко вероятна.
Ляво или дясно?
- Всеки човек, включително вярващ, има правосам избира дали да отиде на митинга или да не отиде. И сред нашите енориаши има много хора, които имат различно отношение към политиката. Някой подкрепя сегашното правителство, някой е неин явен противник. Друго нещо е, че всеки човек, особено този с власт, възможности и връзки, и просто мислещ човек, преди да излезе с плакат на улицата, трябва много добре да се вгледа: кой стои зад всичко това? Какъв ще бъде резултатът? Ще се възползват ли егоисти от безкористната ни гражданска постъпка? В крайна сметка революцията от 1917 г. не се случи от нулата, тогава също имаше проблеми с властите и имаше много протестни настроения и в крайна сметка не тези, които протестираха, а тези, които се възползваха от тези протестни настроения, показаха твърдост, непримиримост и успяха да прекрачат живота на хората. Тук се крие основната опасност. Затова казаното от отец Ели не е политически призив, а болка в действителност. Той е човек с голям духовен и просто човешки опит, видял е живота и прекрасно разбира до какви последствия може да доведе един деструктивен политически протест.
– Разсъжденията са разумни, но някои виждат признаци на конформизъм в тях: казват, Църквата умишлено плаши хората с призрака на революцията, за да не промени нищо ...
Но това не е единствената причина Църквата да не вика хората на барикадите. Ние наричаме себе си Църква не защото сме обединени около някаква политическа личност или група, а защото сме обединени около Христос и Евангелието. Тези, които търсят човешката истина, често грешат, но силата на Църквата е именно в това, че ние не призоваваме да следваме дясно или ляво, бяло или червено, ние трябва да следваме Христос. Църквата има свой път и трябва да отворим на хората друга красота и другаистината е божествена. Много е лесно да завиеш надясно или наляво, но много трудно е да вървиш по средния, царския път, по пътя на Божествената истина. Но това е пътят, по който сме призвани да вървим.