АКО ВЯРАТА Е ГОТИНА
В Името на Отца и Сина и Светия Дух. амин
Юрий Белановски : Мисля, че темата за разцърковяването, темата за напускането на християните от Църквата тепърва започва.
Критериите за принадлежност към Българската църква са много неясни, трудно е да се говори за някакви ясни общоприети условия за присъединяване към Нея. През 20-те години на постсъветския живот десетки милиони хора са били кръстени. Бог да благослови! Но, честно казано, те бяха кръстени в по-голямата си част просто така, без никакво възпитание във вярата, без предварителна подготовка и без произнасяне на условията и правилата на църковния живот. Повечето от кръстените дори не са започнали своя християнски живот. Не може да се говори за тяхното разцърковяване, защото те не са имали време да влязат правилно в Църквата.
Но много са тези, които станаха християни и започнаха да живеят църковния живот, а след няколко години си тръгнаха. Именно за тях, за онези, които напуснаха Църквата след дълъг период на честен и интензивен църковен живот, ще говоря по-долу. Заедно с тази бележка ви моля да се запознаете с разсъжденията ми по много близки теми, които допълват и разкриват казаното: „Какво означава да вярваш?“, „Доказателства от личен опит“.
Вярата е основата на християнския живот
В старите времена българската култура е била наситена с православие, начинът на живот е бил традиционен, в по-голямата си част от човека се е изисквало „да се носи по течението“. Още през 18 век за огромното мнозинство от българите вярата е не толкова акт на личен избор, не толкова поемане на лична отговорност, а приемане на доминиращата култура и религиозна традиция. С началото на болшевишкото управление обаче всичко се промени. Човекът беше поставен в уникални условия на избор, което доведе до сериозни последствия.
Написах малко повече за тази епоха в бележка засвещеник Александра Мена. Репресиите и пропагандата си свършиха работата. Съветското общество наложи на вярващия ролята на престъпник и освен това на глупак, който поради своята дивотия все още не знае това, което трябва да знае всеки грамотен човек. Цялото съветско общество като такова беше против вярващия. Атеизмът се радваше на статут на самоочевидна аксиома. Болшевиките направиха всичко, и то доста успешно, за да сведат православието до култово-ритуален минимализъм, за да спрат дълбоките философски, образователни, културни аспекти на християнството.
В резултат на това, и това е много важно, се оказва, че в Съветския съюз църковният живот на християните може да има само една основа – личната и свободна вяра в Христос, често поддържана от тесен затворен кръг християни от тайни общности. Особеността на тази вяра беше в много ясната и разбираема самоидентификация и нейната практическа насоченост: да остане верен на Христос, да запази и предаде вярата, да не позволи на болшевиките да я унищожат.
Християните от Съветския съюз разбираха твърде ясно цената на своята вяра, вярата като избор, вярата като уникално преживяване на живота с Христос. Вярата беше твърде ценна, за да я изгубим в името на второстепенни за нея неща.
Много от въпросите на вътрешноправославния живот, които са актуални за наши дни, не са възникнали в онези дни. Доколкото знам, не е съществувал стереотип за „правилен вярващ“ и „правилна вяра“. В лицето на войнстващия атеизъм беше абсурдно да се изисква нещо друго освен лично доверие и вярност към Христос, освен стремеж към изпълнение на Божиите заповеди и освен признаване на принадлежност към Православната църква. Вярата в Христос и ритуалните и културни традиции не са идентифицирани. Всеки живееше според вярата, според християнската си вяра, както си знаеше. На никого не му е хрумвало да търси недостатъци в живота на братята и сестрите по времеХристос. Например, преди Перестройката беше невъзможно да си помислим, че някой ще осъди брат-християнин за неговото приемане на еволюционната теория.
Каква е основата на църковния живот днес?
След Перестройката дойде свободата. Вярата стана модерна. Неспособни да черпят от традициите на предишните поколения, мнозинството новопокръстени християни се обръщат към единственото налично нещо – литературата и народните традиции на благочестие. Имаше дори разбиране, че традицията може да дойде от книгите, че да знаеш за „правилното православие“, да помниш примери от миналото – това вече е живот в традицията. Идеализираното и рафинирано църковно минало, изложено в книгите „загубена цел“.
Някак си бързо се забрави очевидната истина, че е необходимо много време и търпение красивите и правилни мисли да преминат в сферата на живота, а не да се идентифицират с него на думи. Всеки знае една от аксиомите, за които някога са писали както известният учен, психолог и философ Виктор Франкъл, така и изключителният православен учител от миналия век протойерей Василий Зенковски. Основната задача не е да научите как да живеете според модела, а да помогнете на човек да превърне свободата в добро. Смисълът на живота, вярата, доброто не могат да бъдат дадени, те могат свободно да бъдат взети и изживени. Смисълът на живота и вярата се предават само в педагогическото образователно пространство.
Еуфорията от възраждането на църковния живот (а помним онзи истински дълбок духовен подем на българския народ в първите постсъветски години) някак си бързо преля в убеждението, че живеем в онази „книжна църква“, остава само видимо да се съобразим с нея по форма. „Правилното“ поведение и „правилните“ мисли са се превърнали в критерий за „правилната“ традиционна вяра, която може да съществува само ако има „узаконени“ в народасъзнание за формите.
Основното е преминало към втория и дори към третия план - разбирането, че вярата сега, както и в съветското минало, не се основава на нищо друго освен на личен избор, лично доверие в Бога и вярност към Него. Мисля, че от нашето познание за миналото, от нашето разбиране за традицията, личната вяра получава важно подхранване под формата на идеи за това как човек може да живее като християнин, за да изпълни Божиите заповеди, но не повече. Съвременният вярващ няма външни опори, освен ако някой има късмета да намери християнска общност. Съвременният християнин често изглежда сякаш виси над нищото един на един с Бога. Всеки има свой „разговор“, свое „съгласие“, свои „сметки“ с Твореца и като цяло никой не може да се меси в тези отношения, камо ли да ги регулира от името на Бога.
На практика, колкото и да е тъжно, мнозина са престанали да ценят личната вяра на християните, да ценят техния опит. Вярата като акт на избор, акт на доверие в Христос и Неговата Църква е малко ценена. Опитът от християнския живот на постсъветските християни, като несъмнено жива част от църковната традиция, почти не представлява интерес за никого.
И все пак вярата, както и преди, е най-ценната, най-скъпата и единствена основа на християнския живот, църковния живот. Християнството никога вече няма да разчита на традиционната религиозна култура, която пронизва целия живот на държавата и обществото. Днес вече не е възможно да се понесем по течението на социално-религиозния живот и да отплаваме към „рая“.
Все по-ясно ми става, че е необходимо да се прави разлика между загубата на вярата като лично доверие в Бога и вярност към Него и Неговите заповеди и загубата на смисъла на традиционния църковен живот. Няма нищо добро в това, че човек е охладнял към църковния живот. Винаги е трагедия. Но мисля, че това е поправима ситуация, ако се отнасяте с доверие към „охладения“ човек, влезте в диалог с него.
Какви са причините за разцърковяване?
Веднага ще направя уговорка, че не приемам да обвинявам самите „охладени“ християни: те казват, че са проучили зле въпроса, те са мързеливи, нечестни, грешни и т.н. Сега е важно да се говори адекватно и честно за отговорността за случващото се както от страна на Църквата, така и от страна на духовенството и отговорните служители, и от страна на самите „загубени” християни.
Често тези, които са напуснали Църквата, но все още са се доверили на Бога и са се погрижили за християнството, са изживявали сериозна криза и са преосмисляли много. Този опит също е достояние на съвременната църковна традиция и е много лошо, че сега се пренебрегва и почти не влияе върху разбирането на причините за разцърковяване и върху търсенето на възможности за завръщане на „охладените“ християни.
Ще посоча три основни причини за разцърковяването.
Първата е, че толкова много християни не виждат и не изпитват доверие и уважение към личния си опит на вяра, който може да се изчислява в продължение на много години. Именно това преживяване за тях е непоклатимата основа на техния християнски живот. Превъзходството се провъзгласява зад „правилните идеи” и „правилните форми”. Можете да чуете идеологемата: „Човек не може да се умори от молитва, защото това никога не може да се случи“. Или: „постенето не може да навреди на здравето, защото това никога не може да се случи“; "свещениците не могат да грешат"; „Църковните книги са верни във всичко“ и т.н. Зад проповядването на „правилния“ живот понякога не се чува личната истина, не се чуват гласовете на много християни, които признават, че искрено са правили всичко, което е казано в продължение на много години, но не са получили плодовете на духовния живот. В живота им има умора, раздразнителност, дори униние, но няма радост, мир, дълготърпение.
Втората причина е непопулярността на темата за йерархията на християнските ценности и произтичащата от тях системакритерии за оценка на информацията и собствения живот. Най-висшата ценност в Църквата е само Бог. В същото време останалата част от църковния живот трябва да бъде насочена към Него и е важна само дотолкова, доколкото позволява на човек да общува с Него, да бъде с Него в живо и честно общение. Линейното нейерархично възприемане на знанието и традициите в Църквата води като правило до развитие на чувство за вина и осъзнаване на невъзможността да се живее истински християнски живот.
Третата причина е, че досега, въпреки факта, че е направено много, няма християнска школа за въцърковяване на новопокръстените, тоест катехизация. Въцърковяването е ограничен във времето педагогически процес на влизане на човек в Църквата, в идеалния случай в конкретна християнска общност, с крайна цел самостоятелно, свободно и отговорно изграждане на личния християнски живот от човека. На практика, за съжаление, православните общности са на етап първично формиране (много християни дори не знаят къде да ги търсят), а в областта на образованието преобладава едностранчива система за предаване на знания, а не опитът за изграждане на християнски живот въз основа на личната вяра в Христос.
Как да помогнем на тези, които са напуснали църквата?
За да започне диалогът, смятам, че е време да се научим да правим разлика между вяра-упование в Христос, Евангелието и Църквата и спазване на църковно-традиционните правила и задължения. Нищо не отхвърлям, не се отдавам на грехове и слабости, но просто искам да кажа, че човек трябва да изхожда от истината на живота. Постът, молитвата и други форми на църковен живот може наистина да не дадат плод в живота на конкретен човек. Не се страхувайте да го признаете. Струва си да разчитаме на доверието в Христос, оставено в сърцето на човека, и да разберем какво иска той, този „охладен“ християнин, за да разбере какво лично му пречи да живее с вяра.
Да сеПосъветвах християните, които напуснаха Църквата? Не бих се опитвал да убеждавам насила никого, но бих посъветвал преди всичко да бъдете честни със себе си и с близките си, да се доверите на опита си и да можете да изразите отношението си: „На този етап от живота си бях уморен, например, от правилата за пост и молитва. Те са уморени в смисъл, че много сили се изразходват за тях, но няма плодове от духовния живот, като радост, дълготърпение и мир. Има мъка, отпускане, гняв. Но имам вяра в Христос, обичам близките си, приятелите си и им вярвам, вярвам на Бог и някои християни (сред които може и да няма свещеници). Все още обичам да се моля в църквата, Причастието е скъпо за мен, опитвам се да видя Божието слово в Евангелието.
Тоест основната задача е да се помогне на човек да намери солидна опора, лична опора за всеки „охладен“. За едни това е вяра-упование в Бога, за някои е любов към Словото Божие и желанието да го познават, за някои е доверие в един християнин и т.н. Но трябва да се намери подкрепа. И тогава човек все още трябва да мине по пътя, който някога е пропуснал, когато е влязъл в Църквата - да намери в православното християнство онзи начин на живот, който му подхожда, който ще му помогне в изпълнението на Божиите заповеди.
Какво означава? Това означава, че чрез проба и грешка, разчитайки на собствения опит на вярата, доверявайки се на опита на другите християни, човек трябва да търси онези форми на православен живот, които дават духовни плодове. Разбира се, ще трябва да се откажете от нещо в името на експеримента, да се принудите да направите нещо и т.н. Но това е друга тема, защото зависи от индивидуалността.