Анализ на поемата на Лермонтов "Ангел"
Възприятие, интерпретация, оценка
Жанрът на произведението е лирическа миниатюра, стилът е романтичен, можем да го отнесем към философската лирика.
Стихотворението е изградено върху основата на антитезата на земята и небето. Композиционно в него можем да различим две части. Първата част включва първите три строфи. Тук е небесният свят. Той е спокоен, радостен, безгрешен, правдив. Чуваме красивата „тиха песен” на ангела, която чуват и луната, и звездите, и облаците, и „младата душа”. Ангелът възнася искрена, пламенна хвала към Бога, към безгрешните духове и песента му остава завинаги в младата душа:
Той носеше млада душа в ръцете си За свят на скръб и сълзи;
И звукът на песента му в младата душа остана - без думи, но жив.
В последната строфа е посочен образът на земята, противопоставен на небето. Душата, след като се въплъти, дълго време изнемогваше в света, защото жаждата за Божественото беше твърде силна в нея, споменът за святата песен на ангела беше твърде незабравим:
И звуците на небето не можеха да заменят скучните й песни на земята.
Стихотворението е написано в четиристопен и тристопен амфибрах, четиристишия, римуването е съседно. Поетът използва различни художествени изразни средства: епитети („към песента на светеца“, „чудно желание“), персонификация и многосъюз („И луната, и звездите, и облаците в тълпа слушаха тая песен на светеца“), метафора („И тя дълго линееше в света“), алитерация („И звуците на небето не можаха да заменят нейните скучни песни на земята“), асон ance („През полунощното небе ангел летеше”).
Стихотворението е от голямо значение за цялото творчество на М.Ю. Лермонтов. Можем да го разглеждаме в контекста на лирическите размисли на поета за вечността, земна и небесна – стихотворенията „Земя и небе”, „Небе и звезди”, „Не съм за ангели и за рая...”, „Когато се развълнува жълтеещото поле...”.