Анна Снегина“, анализ на поемата на Сергей Есенин
За съжаление, стихотворението беше прието безразлично и дори негативно от литературната среда и критиката. Но средният читател имаше огромен успех. Мнозина обясняват тази необичайност с приликите с романа на Пушкин "Евгений Онегин". Всъщност дори сходството на имената на героите - Онегин и Снегин - неволно препраща читателя към творчеството на Пушкин.
Подобно на Пушкин тъжната любовна история е вписана в контекста на времето. Времената се променят пред очите на читателя, звучат гласовете на различни герои: самият герой, Анна, майка й, земевладелецът Снегина, Прон Оглоблин и брат му Лабути. Дори безименният шофьор, водещ разказа в началото на стихотворението, неволно си спомня редовете от началото на "Евгений Онегин": "Така си помисли младият рейк ...". С една дума, това е нова „енциклопедия на българския живот” – този път следреволюционна.
Действието на поемата на Сергей Есенин се развива в две съседни села - Радово и Криуша.Продължителността е война и революция. Следователно драматизмът на този исторически период от време се проявява дори в поетичния метър: ако Пушкин има ямбичен четирикрак, тогава Есенин избира размера на Некрасов -трифутов амфибрах, по-бавен, солиден, тежък.
Поемата е автобиографична, както много произведения от този период. Героят-разказвач е млад селски поет, станал известен в предреволюционните години, като Есенин. Нопрототипът на Анна Снегина се счита от критиците за Лидия Кашина, чието имение е в непосредствена близост до село Константиново, където Есенин е роден и израснал. По едно време младият Серьожа Есенин посвети едно от ранните си стихотворения на това момиче, първата му любов:
Зелена прическа, момичешки гърди, О, тънка бреза, какво погледна в езерото? …
Възниква образът на тази ярка порав паметта на героя в началото на поемата и преминава през целия сюжет като знак за неосъществено щастие. Пътищата им се разделиха решително: той е известен поет, тя е съпруга на друг човек. Но нещо остава и когато среща Анна, той се чувства отново „изпълнен с притока на шестнадесет години“.
И ето нова среща след рязък обрат на съдбата: съпругът на героинята е убит и тя хвърля безмилостни думи в лицето на поета:
Ти си жалък и долен страхливец. Той умря... И ти си тук...
Изглежда тя има право на такова презрение, защото разказвачът в нейните очи е дезертьор. Но той е убеден дезертьор, както се казва, "идеологически" и според неговото разбиране "войната е изяла душата". Много хора мислят и се чувстват по този начин - тези, с които героят е свързан с неговия „селски произход“. Например Прон Оглоблин, „обущар, боец, груб“, който „винаги е огорчен на всички“. Но в момента на обявяването на войната той убива с брадва пред очите на "всички честни хора" бригадира, организирал мобилизацията в селото. До известна степен той е двойник на героя, но не защото е и дезертьор. След като научи за Октомврийската революция, Прон бърза да поздрави героя за случилото се.
Есенин с жестока правдивост описва този пияница и убиец като един вид крепост на революцията. И със същата честност Есенин прави своя автобиографичен герой отговорен за случващото се - в крайна сметка той отнема земята от Снегините заедно с Прон.
След това сюжетът се измества за още няколко години: Гражданската война е минала, няма Прон - той умира от куршум на Деникин, няма Анна - тя е в изгнание. Но героят прочита нейното лондонско писмо и разбира, че нещо, което е трябвало да изглежда унищожено, унищожено от времето и събитията завинаги, все още е живо в душата.
Но не: героят си спомня как „при онази порта там“, когато беше на шестнадесет години,"момичето с бялата пелерина" му каза нежно "не". Съдейки по мислите на героя, в такива години всички са обичали, но последните редове добавят оптимизъм, че са били обичани в замяна. Такъв епилог е важен за самия поет: това означава, че и миналото, и бъдещето са взаимосвързани за героя. Последната част на стихотворението сякаш обединява всички времена в едно, като подчертава тяхната неотделимост и неотделимост от съдбата на родината.
Широтата на художественото пространство на поемата, нейната отвореност към най-добрите движения на човешката душа определят уникалността на последното и основно стихотворение на „поетичното сърце на България” на Сергей Есенин.