Апостолска вяра и неверие
Съвременният човек е свикнал да свързва вярата със сферата на предположенията, необоснованите мнения, недоказуемите хипотези. Вярата се възприема като непълно знание, защото това знание не може да бъде проверено и не може да бъде общовалидно. Следователно вярата е знание, което винаги може да бъде поставено под въпрос, знанието е нестабилно, ефимерно, не издържа на сериозна критика. За библейското съзнание ситуацията е обратната. Вярата в своя смисъл е крепост, непоклатима основа за човешкия живот. Зданието на вярата не е колос с глинени крака, а къща, построена върху скала, която ще устои на бушуващите стихии благодарение на здравата си основа. Вярата е проява на сила, а не на слабост.
Много езици имат думатаамин,взета от Библията без превод. Звучи като решителна дума и не допуска никакви неясноти, съмнения. Именно в този дух го използва Христос:Амин, амин, казвам ви, защото всеки, който върши грях, е роб на греха(Йоан 8:34; в превод на български:Истина, истина ви казвам).Аминв превод означаваистински.Еврейските думиаминиемуна(вяра)—имат един и същ корен. С други думи, истината и вярата на библейски език са сестри.
Христовата вяра е представена от апостолите не под формата на система от предположения, а като проявление на истината с такова значение и доказателство, че свидетелите проливат кръвта си за вярата. Ярък пример за мъченичеството на вярата в Христос е личността на апостол Петър. Самият Христос ни дава цялостен образ на апостола, когато го нарича Петър, което означавакамък, по-точноскала. Вярата в Христос, подобно на крепост, прави апостола камък и този камък ще имафундаменталнозначение в изграждането на Божия дом за всичкинации (Матей 16:18).
Не може да се каже, че вярата на Петър е самото съвършенство. Тази вяра познава възходи и падения, а от възхода до падението понякога е една стъпка. Нека следваме тази стъпка в Евангелието. Апостол Петър изповядва вярата си в Исус и Му свидетелства:Ти си Христос, Синът на живия Бог(Матей 16:16). Този възход на вярата беше наречен от Бога благословено състояние:Блажен си ти, Симоне, сине Йонов, защото не плът и кръв ти разкри това, а Отец Ми, който е на небесата(Матей 16:17). Христос пророкува, че чрез твърда вяра апостолът ще бъде от основно значение за Църквата и ще получи ключовете на Небесното царство (Матей 16:18,19).
Три стиха след възхода на вярата, читателят на Евангелието научава за падането на Петър. От чисто човешка привързаност към Учителя Апостолът Го разубеждава от смърт на кръста. И тогава Христос,като се обърна, каза на Петър: Махни се от Мене, Сатана! ти си препъване за мен (Матей 16:23). Какви ужасни думи! Блажени Теофилакт Български го обяснява по следния начин: Христос нарича Петър Сатана, защото „дори Сатана не искаше Христос да страда“ 1 .
Струва си да се обърне специално внимание на това: дори сред 12-те избрани апостоли намира място не само искрената пламенна вяра, но и такова неверие, че Христос нарича Петър Сатана, а Юда Искариотски - дявола. Веднъж Господ Исус каза на дванадесетте си ученици:Един от вас е дявол. Това Той каза за Юда Симон Искариотски, защото този искаше да Го предаде, тъй като беше един от дванадесетте(Йоан 6:70,71). Юда и Петър са получили едно и също име от Христос (дявол и сатана са синоними). Въпреки това, разликата между мотивите на Юда и Петър е колосална: Юда беше мотивиран от любовта към парите, докато Петър беше мотивиран от любовта към Христос. Особено важно е да разгледаме вярата на Петър в момента на грехопадението – в този момент се проявява вяратаособено контрастен, защото е видим на фона на неверието. Гореописаното падение на вярата показва, че Петър искрено обича Христос, макар любовта му тук да се проявява в крайно изкривена, опасна, богоборческа форма – като отричане от Кръста.
И така, при апостолите вярата се бори срещу неверието. Дори апостол Петър падна, но вярата за него беше твърда почва под краката му, а не плаващи пясъци, и затова той можеше да стане и да върви по Божия път, дори когато другите не намериха сили да го направят. Апостолът ставаше след тежки падания и знаеше как да стои толкова здраво във вярата, че можеше да бъде утвърждение, опора дори за други апостоли. Христос му дава поръчение:Като се обърнете, укрепете братята си(Лука 22:32).
Фрагмент от стенописа на св. Андрей Рубльов „Страшният съд”. На лицето на апостола е страхът Божий.
Когато въоръжена тълпа идва да арестува Христос, апостолите питат Учителя:Да ударим ли с меч?(Лука 22:49). Петър, без да чака разрешение да започне битката, удря слугата на първосвещеника в главата (Йоан 18:10). Апостолът, оказал въоръжена съпротива, със сигурност е обречен на смърт, но Господ изцелява ранения слуга и властно спира кръвопролитието. При залавянето на Христос апостол Петър с дело показва готовността си да даде живота си за Него. С този акт той едновременно демонстрира както безкористна вярност към Христос до позицията на собствения си живот, така и същевременно неверие, че Христовият кръст е Божият път.
Неверието се прояви и в това, че Петър се отрече от Христос. И то не веднъж, а три пъти, и то не просто отречено, а с клетва. Нека да видим как се случи тази есен.
Древнобългарска икона (Новгород, XIV в.). На лицето на Апостола има твърда, нерушима вяра, Божието безстрашие.
Петър не напусна Христос след арестуването му, т.кдругите апостоли направиха това и заедно с Йоан го последваха в двора на първосвещеника. Там Петър е разпознат като ученик на Христос, който, когато е арестуван, Го защитава с оръжие (Йоан 18:26). Това означава, че Петър може да бъде екзекутиран като съучастник на Исус, осъден за предполагаеми престъпления. Петър беше разпознат, но той не иска да си тръгне, а отново и отново се опитва да възрази на хората, които го идентифицират. Той упорито остава в лагера на враговете, въпреки че заплахата за живота нараства всяка минута. Петър си тръгва едва когато вижда Спасителя и си спомня пророчеството за трикратното отречение. Апостол Петър признава своя грях и скърби за него (Матей 26:75). Той придобива вяра, че пътят на кръста на Спасителя е Негов свободен избор.
Горчив парадокс: отричайки се от Христос, Петър се опитва да остане близо до Него. Верността към Христос се бори с неверността в Апостола; с невярността има вярно желание да останеш с Христос докрай, да бъдеш на Негова страна, да споделиш съдбата Му. Неверието в крайна сметка беше разбито срещу крепостта на апостолската вяра. Тогава Господ Исус възстановява апостолското достойнство на Петър (Йоан 21:15).
Както при апостол Петър, във всеки вярващ можете да откриете борбата между вярата и неверието. Господ учи, че дори малка като синапено зърно, но жизнеспособна вяра може да расте в човека и да се разкрие като истинското небесно царство (Лука 13:19). Сурожкият митрополит Антоний отбелязва: важно е не само дали вярата е голяма или малка, но и дали малката вяра е силно зърно, дали е искра, пламнала в пламък, или угаснала жарава.
Тези думи на Владика Антоний са казани сякаш за апостол Петър, защото в цялото Евангелие виждаме, че вярата на апостола наистина е твърд камък, разпалващ пламък. Дори отказът от Христос не би могълиздуха този пламък, не можеше да стъпче този камък на вярата в прах. Живият камък порасна и пламъкът се разгоря така, че и сред апостолите почитаме Петър като Първовърховен. Такава е победата на апостолската вяра над неверието.
1 Има и друго обяснение на този пасаж: Спасителят се обръща към този, който изкушава Петър, и това изкушение е продължение на изкушенията в пустинята, вж.махни се от Мене, Сатана(Матей 4:10);Дяволът се оттегли от Него до времето(Лука 4:13). —Червено.