Автоимунни хемоцитопении и други автоимунни хематологични заболявания

Вижте също:
  1. F1 - Психични и поведенчески разстройства, свързани с употребата на психоактивни вещества.
  2. F4 Невротични, стресови и соматоформни разстройства
  3. Агнозия, психосензорни разстройства, измами на сетивата.
  4. Автоимунни заболявания.
  5. Бинокулярно зрение и неговите нарушения
  6. Депресия с деперсонализационни разстройства
  7. Болести на малки деца. Хронични хранителни разстройства.
  8. Лекция - Остри храносмилателни разстройства при малки деца.
  9. Наблюдение и грижи за пациенти с коремна болка и диспептични разстройства
  10. Остри храносмилателни разстройства при малки деца. причини. Клинични проявления. Принципи на лечение.
  11. Гранични психични разстройства

Механизмът на цитотоксичните автоимунни реакции също е в основата на патогенезатана автоимунните хемолитични анемии, когато в резултат на нарушение на автотолерантността се образуват голям брой антитела към собствените еритроцити. Тези антитела принадлежат към Ig G и IgM и причиняват

развитие на антитяло-зависима комплемент-медиирана цитотоксичност.

По-долу ще се спрем само на техните общи характеристики.

Автоимунната хемолитична анемия (AHA) може да бъде първична и вторична. Първичните са независими заболявания. Вторичните се провокират от инфекции, системни автоалергични лезии, лимфоидни неоплазии или лекарства.

Различни подгрупи на AGA могат да бъдат свързани с производството на главно автореактивен Ig M (студен AGA, оптималното действие на автоантителата е под 31°C, реакцията на Coombs е отрицателна) или автореактивен Ig G (термичен AHA, оптималното действие на автоантителата е около 37°C). Ясно е, че студено

AGA често се свързва с автоимунен отговор към полизахаридни еритроцитни антигени (по-специално, продукт на частично гликозилиране на ABO аглутиногени - антиген 11). Понякога студената AHA се медиира от битермичен Ig G, който свързва комплемента при ниски температури, но лизисът на еритроцитите настъпва при нормални температури. Студените AHA се характеризират с нарушена микроциркулация в дисталните части на тялото поради аглутинация на еритроцитите по време на хипотермия. В допълнение към идиопатичните форми, простудните вторични AGA са описани при лимфоидна хемобластоза, микоплазмена инфекция и сифилис.

Последното е описано през 1904 г. от J. Donat и K. Landsteiner като цяло като първото органно-специфично автоалергично заболяване при хората.

Термичните AGA се причиняват от Ig G, насочен срещу c епитопа на Rh антигена.

се характеризират с положителен тест на Coombs, са идиопатични и вторични - със SLE, улцерозен некротизиращ колит, ревматизъм, лимфоидни хемобластози, мононуклеоза и също се провокират от лекарства, особено често - хинидин и метил-DOPA.

Тези лекарства нарушават супресорните функции на лимфоцитите и улесняват синтеза на автоантитела. Други лекарства (хинин, цефалоспорини) причиняват AGA и други автоимунни хемоцитопении, като действат като хаптени, използвайки повърхностни антигени на кръвни клетки като носители.

Индуцираната от лекарства хемоцитопения е специален случайна лекарствена алергия,която се разбира като свръхчувствителност, причинена от лекарства и техните метаболитни продукти в организма. По правило лекарствата, бидейки хаптени, сами по себе си не водят до сенсибилизация.

Сенсибилизация възниква, когато се образува комплекс от хаптен и собствени антигени. Протеиновите лекарства имат независим алергизиращ ефект.природа или препарати с много висок афинитет към белтъка, притежаващи свойствата на пълен антиген (алерген). Автоалергия

може да бъде причинено и от лекарства, които нарушават механизмите на автотолерантност.

Лекарствената алергия може да се прояви чрез атопични реакции, цитотоксични реакции, имунокомплексни реакции, клетъчни реакции и техните комбинации под формата на анафилактичен шок, серумна болест, както и увреждане на отделни клетки, органи и системи.

Автоимунните цитопении не винаги са причинени от хемолиза на зрели еритроцити.

Стволовите и полустволовите хемопоетични клетки, както и други еритропоетични прекурсори, имат повърхностни антигени, които се губят по време на по-нататъшната диференциация и следователно могат да бъдат обект на селективна автоимунна атака. Автоимунният механизъм може да бъде насочен срещу антигени на незрели еритроидни прогениторни клетки или срещу еритропоетин, причинявайки смърт на еритропоетични елементи и/или спиране на тяхната пролиферация в костния мозък. В резултат на това възниква автоимунна анемия (хемоцитопения) по апластичен механизъм, най-често без признаци на повишена хемолиза. Най-малко 40% от апластични анемии всъщност имат автоимунна патогенеза (AM Mermont, 1981). Доказателство за тяхната автоимунна етиология е липсата на мутационни нарушения в прогениторните клетки, ефективността на имуносупресорите при лечението им и възпроизвеждането на имунологично потискане на хемопоезата in vitro. Апластичното състояние може да бъде причинено от влиянието на антитела и/или директния ефект на Т-супресорните лимфоцити, активирани от поликлонални стимулатори върху пролиферацията на еритроидни прогениторни клетки.

Някои лекарства (амидопирин, фенил бутазон, тиреостатици, сулфонамиди) ивируси (парвовирус B19, причинителят на инфекциозна еритема на новороденото) могат да причинят при хора, предразположени към автоалергия, по-специално, носители на MHC DR5 хаплотип, кръстосан имунитет срещу прогениторни клетки, проявяващ се с апластична хемоцитопения (P.A. Cassilet, 1981).

Специфично органоспецифично автоимунно хематологично заболяване е автоимунната пернициознамегалобластна анемия на Адисон-Бирмер.При това заболяване, автоимунният атрофичен гастрит, причинен от блокиращия и цитостатичен ефект на автоантитела към компонентите на водородната помпа и/или гастриновия рецептор на париеталните клетки на стомашната лигавица, служи като първичен (B. Х. Тох, 1985). По-рядко се появяват автоантитела към самия гастромукопротеин, факторът на Касъл. В резултат на атрофия на стомашната лигавица и инхибиране на производството на гастромукопротеин Castle, усвояването на пероралния витамин В12 е нарушено. По този начин картината на анемията е мегалобластна, въпреки че нейната патогенеза е автоимунна. Автоимунният процес може да причини и други хемоцитопении. При лекарствено индуцирана тромбоцитопения, хинин, хинидин, сулфонамиди и други агенти, действащи като хаптени, предизвикват антитромбоцитен имунен отговор, създавайки неоантигени на повърхността на тромбоцитите. Често срещан и практически важен пример е хронична рецидивираща автоимунна тромбоцитопенична пурпура (болест на Werlhof), при която повече от 70% от пациентите имат IgG автоантитела към повърхностния гликопротеин на тромбоцитите. Интересно е, че нормалните човешки имуноглобулини имат терапевтичен ефект при болестта на Werlhof, което се обяснява с наличието на естествени супресивни антиидиотипове срещу антитромбоцитни автоантитела в серума (W. Nidegger, 1984).Антиагрегантният Ig G при болестта на Werlhof при майката се предава трансплацентарно и причинява преходна неонатална тромбоцитопения (R.H. Aster, 1981). Тромбоцитопеничният синдром при системен лупус еритематозус и при лимфоми също има автоимунен произход (X. Pease, 1986). Комбинацията от автоимунна тромбоцитопения и анемия се разграничава като синдром на Ivens-Fischer.

Описана е "идиопатична" неутропения, причинена от автоантитела срещу NA-2 гранулоцитния антиген. Автоимунната неутропения придружава синдрома на Felty. При ревматоидни заболявания антилимфоцитните автоантитела инхибират синтеза на ДНК в лимфоцитите и нарушават техния клетъчен цикъл (D. Alarcon-Segovia et al., 1983). Автоантителата могат да причинят коагулопатия. При системен лупус еритематозус антикардиолипиновите автоантитела причиняват тромбоцитопения, венозна тромбоза, повтарящи се спонтанни аборти и хеморагичен синдром. IgG срещу фактор VIII може да възникне спонтанно, причинявайки хемофилия-подобен синдром, или да се произвежда при наследствени хемофилици по време на лечение с този фактор, което налага увеличаване на дозата. При тежки случаи на болестта на von Willebrand са забелязани автоантитела срещу фактор VIII-vW, които инхибират функцията на тромбоцитите. Има данни за автоимунна блокада на действието на фактори V, IX, II и XI. При саркоидоза и при пациенти, приемащи изониазид, често присъстват антитела срещу фактор XIII, които нарушават стабилизирането на фибрина.