Бердяев Николай Александрович За светостта и честността
Пагинацията на тази електронна статия съответства на оригинала.
За святостта и честността.
К. Леонтиев казва, че българинът може да бъде светец, но не може да бъде честен. Честността е западноевропейски идеал. българският идеал е светостта. Във формулата на К. Леонтиев има известно естетическо преувеличение, но в нея има и несъмнена истина, тя поставя един много интересен проблем на българската народопсихология. Българинът няма достатъчно силно съзнание, че честността е задължителна за всеки човек, че тя е свързана с честта на човека, че тя формира личност. Нравствената самодисциплина на личността никога не е била разглеждана у нас като самостоятелна и висша задача. В нашата история нямаше рицарско начало и това беше неблагоприятно за развитието и за развитието на личността. Българският човек не си е поставял задачата да развива и дисциплинира личността, той е бил твърде склонен да разчита на това, че органичният колектив, към който принадлежи, ще направи всичко за него за неговото нравствено здраве; българското православие, на което българският народ дължи своето нравствено възпитание, не е поставяло твърде високи нравствени задачи пред личността на средния български човек, в него е имало огромно нравствено снизхождение. От българския човек се искаше преди всичко смирение. Като награда за добродетелта на смирението всичко му беше дадено и всичко му беше позволено. Смирението беше единствената форма на дисциплина на личността. По-добре е да съгрешаваш смирено, отколкото гордо да се самоусъвършенстваш. българинът е свикнал да мисли, че безчестието не е голямо зло, ако същевременно е смирен в душата си, не се гордее, не се превъзнася. И в най-голямото престъпление можете смирено да се покаете,дребните грехове се премахват лесно със свещ, поставена пред светеца. Пред светеца стоят висши свръхчовешки задачи. Един обикновен българин не трябва
жените си поставят високата цел за дори далечно приближаване до този идеал за святост. Това е гордост. Православният български старец никога няма да води този път. Светостта е участ на малцина; тя не може да бъде пътят за един човек. Българското православно съзнание признава всеки твърде героичен път на личността за гордост, а идеолозите на българското православие са готови да видят в този път пристрастие към човешко божество и демонизъм. Човек трябва да живее в органичен колектив, подчинявайки се на неговия ред и хармония, да се възпитава от своята класа, от традиционната си професия, от целия традиционен народен бит.
В какъв смисъл тогава българското народно православно съзнание вярва в свята Рус и винаги твърди, че Русия живее в святост, за разлика от народите на Запада, които живеят само в честност, т.е. започнете по-малко високо? В това отношение в българското религиозно съзнание съществува фундаментален дуализъм. Българският народ и истински българският народ живее със святост не в смисъл, че вижда своя път в святостта или смята светостта за себе си в някаква степен за постижима или задължителна. Русия изобщо не е свята и не смята за необходимо да стане светица и да реализира идеала за святост, тя е свята само в смисъл, че безкрайно почита светиите и светостта, вижда висшето състояние на живота само в святостта, докато на Запад виждат най-висшето състояние и в постиженията на знанието или социалната справедливост, в триумфа на културата, в творческия гений. За българската религиозна душа се освещава не толкова човекът, колкото самата българска земя, която „в образа на роб дойде Царят небесен,благословия." А в религиозните представи на българския народ българската земя е представена от самата Богородица. Българският народ не върви по пътищата на светостта, никога не си поставя толкова високи цели, но се прекланя пред светиите и светостта, свързва с тях последната си любов, уповава се на светиите, на тяхното застъпничество и застъпничество и се спасява от това, че българската земя има толкова много светини. Душата на българския народ никога не се е прекланяла пред златния телец и вярвам, че никога няма да го направи.
поклони се в последните му дълбини. Но българската душа е склонна да слезе в низши състояния, да се разхлаби там, да допусне безчестието и мръсотията. българинът ще ограбва и облагодетелства по нечисти начини, но в същото време никога няма да смята материалното богатство за най-висша ценност, ще вярва, че животът на Св. Серафим Саровски е над всички земни блага и че Св. Серафим ще спаси него и целия грешен български народ, застъпвам се пред Всевишния за българската земя. българинът може да бъде отчаян мошеник и престъпник, но в дълбините на душата си тачи светостта и търси спасение от светиите, от тяхното посредничество. Някои хищници и кръвопийци - могат много искрено, наистина благоговейно да се поклонят пред светостта, да поставят свещи пред образите на светци, да пътуват до пустинята при старейшините, оставайки хищник и кръвопийца. Дори не може да се нарече лицемерие. Това е дуализъм, подхранван от векове, влязъл в плът и кръв, особен душевен строй, особен път. Това е ваксинация на душевно-плътска, недостатъчно духовна религиозност. Но в българския духовен тип има огромно предимство пред европейския тип. Европейският буржоа печели и се обогатява със съзнание за своето велико съвършенство и превъзходство, с вяра в своите буржоазни добродетели. български буржоа,печелейки и забогатявайки, той винаги се чувства малко грешник и малко презира буржоазните добродетели.
Светостта си остава трансцедентен принцип за българина, тя не се превръща в негова Вътрешна енергия. Почитането на светостта се основава на същия тип като почитането на иконите. Имаше отношение към светеца като към икона, лицето му стана иконописно лице, престана да бие човешкото. Но този трансцедентен принцип на светостта, който става посредник между Бога и човека, трябва да направи нещо за българския човек, да му помогне и да го спаси, да му свърши нравствена и духовна работа. българският човек изобщо не мислеше
Той иска светостта да стане вътрешен принцип, който преобразява живота му, тя винаги му действа отвън. Светостта е твърде висока и недостъпна, тя вече не е човешко състояние, човек може само благоговейно да се преклони пред нея и да потърси помощ и застъпничество за проклетия грешник в нея. Почитането на светци затъмнява прякото общуване с Бога. Светецът е повече от човек, докато почитането на светец, търсенето на ходатайство в него е по-малко от човек. Къде е човекът? Всеки човешки идеал за съвършенство, благородство, чест, честност, чистота, светлина изглежда на българина малоценен, твърде светски, посредствена култура. И българският човек се люшка между животинското и ангелското начало, покрай човешкото. За българина е толкова характерно това люшкане между святост и отвращение. На българина често му се струва, че ако не е възможно да бъдеш светец и да се издигнеш до свръхчовешка височина, то по-добре е да останеш в свинско състояние, тогава не е толкова важно дали да си мошеник или честен. И тъй като свръхчовешкото състояние на святост е достъпно само за много малцина, много много не го правятдостигне човешко състояние, остава в свинско състояние. Активното усъвършенстване на човека и творчеството са парализирани. В България човешкият принцип все още е недостатъчно разкрит, той все още е в потенции, големи потенции, но само потенции.
Българският морал е пропит от дуализъм, наследен от особената ни народна религиозност. Идеята за святата Рус е имала дълбоки корени, но е криела и морална опасност за българския човек, често е отслабвала нравствената му енергия, парализирала е човешката му воля и е спъвала възхода му. Това е женската религиозност и женския морал. Българската слабост, безхарактерност се усеща в това вечно желание да се скрие в гънките на дрехите на Богородица, да прибегне до застъпничеството на светиите. Божественото начало не се разкрива отвътре, в самата българска воля, в българския жизнен импулс. Чувствата за нечия слабост и нечие нещастие изглеждат религиозни преживявания par excellence. И ние всички сме
имаме нужда от повече, за да развием в себе си смел религиозен принцип във всички отношения. Трябва да развием в себе си съзнание за отговорност и да се научим да възлагаме колкото е възможно повече на себе си и на своята дейност. От това зависи бъдещето на България, изпълнението на нейното призвание в света. Невъзможно е самобитността на България да се види в слабостта и изостаналостта. Истинската самобитност на България трябва да се разкрие в сила и развитие. българинът да спре да разчита на това, че за него всичко ще бъде направено и постигнато от някого. Историческият час от живота на България изисква българският човек да разкрие своята човешка духовна дейност.
Трябва да се признае, че личното достойнство, личната чест, личната честност и чистота пленяват малцина от нас. Всяко обаждане на личнидисциплина досаден българин. Духовната работа по формирането на личността не изглежда необходима и нужна на българския човек.
нашите обществени организации. Смятам, че ядрото на българския народ е морално здраво. Но в нашата буржоазна филистимска прослойка нямаше достатъчно силно морално гражданско съзнание, нравствено и гражданско възпитание на личността. Този слой е изправен не само пред големи изпитания, но и пред големи изкушения. един българин може да търпи и търпи безкрайно много, минал е през школата на смирението. Но той лесно се поддава на изкушенията и не издържа на изкушението на лесните пари, не е минал истинско училище на честта, няма граждански нрав. Това не означава, че тъй лесно изкушен и криввайки от пътищата на личната и гражданска честност, българинът изобщо не обича България. Той по свой начин обича България, но не е свикнал да се чувства отговорен към България, не е възпитан в дух на свободно-гражданско отношение към нея.