Български марксизъм
Разочарование от популизма, достигнал своя връх през 80-те години. XIX век разпръсна лидерите на това движение в различни лагери: някои, като Тихомиров, след като поискаха вина, преминаха на страната на властта, монархията, други, като Плеханов, се установиха в европейската емиграция и постепенно се пропиха с идеологията на марксизма.
В същото време беше напълно изключена възможността за победа на социалистическата революция в една отделна страна. "Освобождаването на пролетариата може да бъде само международно дело." Всяка една държава може да изпрати само "сигнал", който да бъде уловен от други страни; например, „ако Франция – може би – даде сигнал, това ще бъде в Германия, страната, която е най-силно засегната от социализма. изходът от борбата ще бъде решен и въпреки това нито Франция, нито Германия ще осигурят окончателна победа, докато Англия остава в ръцете на буржоазията. Така за пълния успех на социалистическата революция е необходим международен „европейски ураган“.
1. Православен марксизъм: Г. В. Плеханов (1856-1918). Озовавайки се в изгнание през 1880 г., Плеханов не само се присъединява към марксизма, но създава и първата българска социалдемократическа група „Освобождение на труда“. Той веднага приема идеята за диктатурата на пролетариата и я превръща в инструмент за критика на популизма.
Първата точка от неговите възражения се отнася до селската общност. От негова гледна точка тя е твърде тясна и едностранчива, за да стане основа за социалистическа организация на производството. Материалните условия на живот разделят селячеството, раздробяват го на дребни икономически единици, пречат на осъзнаването и разбирането на необходимостта от "икономическа революция". Това изисква „развита работническа класа с политически опит и образование,освободен от буржоазните предразсъдъци и способен самостоятелно да обсъди положението си. Но появата му може да се очаква не по-рано от рухването на старата комунална система. Щом го няма, безполезно е да се вярва „в близката възможност за социалистическо управление в България“. Социализмът, както е твърдо убеден Плеханов, е преди всичко диктатура на пролетариата.
В тази връзка подробно се анализира идеята на Ткачев за завземането на властта от революционна партия. Според Плеханов това може да бъде само следствие от неразвитостта на пролетариата, липсата в него на съзнателно желание за собствена еманципация. Зрелият пролетариат няма да позволи дори на най-искрените си „доброжелатели“ да вземат властта. Самият той ще поеме инициативата в свои ръце, за да сложи край на враговете си и да организира социалния живот на основата на "пананархия", т.е. всемогъщество. Анархията, според Плеханов, е неприемлива за работническата класа, тъй като тя „би й донесла нови бедствия“, подчинявайки я отново на деспотична власт.
Но Плеханов се утешава с факта, че „да се говори за резултатите от завземането на властта от нашите революционери“ няма смисъл, тъй като самото това завземане е „много, много малко вероятно“.
Никой от българските социалдемократи принципно не постави под въпрос тази теза. Единственият въпрос беше има ли работническо движение в България или не?