Бодуен дьо Куртене
И. А. Бодуен дьо Куртене е най-големият български и полски езиковед. Започва научната си дейност под ръководството на И. И. Срезневски. През 1875 г. ученият става професор, а през 1897 г. член-кореспондент на Академията на науките.
Бодуен дьо Куртене направи революция в науката за езика: преди него лингвистиката беше доминирана от историческа посока - езиците се изучаваха изключително върху писмени паметници. Той също така доказа в своите трудове, че същността на езика е в речевата дейност, което означава, че е необходимо да се изучават живи езици и диалекти. Само по този начин може да се разбере механизмът на функциониране на езика и да се провери правилността на лингвистичните теории.
Бодуен дьо Куртене дълги години изучава различни индоевропейски езици, пише научните си трудове не само на български и полски, но и на немски, френски, чешки, италиански, литовски и други езици. Работейки в експедиции, които изучават славянски езици и диалекти, той записва всичките им фонетични характеристики. Неговите открития в областта на сравнителния (типологичен) анализ на славянските езици предвиждат появата на идеи, които по-късно са отразени в произведенията на изключителния славянски типолог Р. О. Якобсон. Тези изследвания позволиха на Бодуен дьо Куртене да създаде теория за фонемите и фонетичните редувания, изложена в неговия „Опит във фонетичните редувания“ (1895). Неговото логично продължение беше теорията за писане, създадена от учения.
Бодуен дьо Куртене е първият, който използва математически модели в лингвистиката. Той доказа, че е възможно да се влияе върху развитието на езиците, а не просто да се коригират пасивно всички промени, които се случват в тях. Въз основа на работата му възниква ново направление - експериментална фонетика. През 20 век учените са постигнали изключителни резултати в тази област.
Работи в Казан1874-1883 г. ученият основава Казанската езикова школа, в рамките на която процъфтява талантът на изключителния учен В. А. Богородицки, под негово пряко влияние се осъществява формирането на забележителни български лингвисти на 20 век. Л. В. Щерби и Е. Д. Поливанова.