Болница по костите
„Екипът ни се състоеше от петима души. Всички селяни казаха, че по време на работа чуват повече от веднъж рев, после мърморене. Бях най-малкият сред тях и мислех, че ми правят номера, плашат ме. Никога не се доближавах до ковчезите, изкопани по време на работа, но селяните често обсъждаха какво са намерили в земята и в ковчезите. Веднъж извадиха ковчега, подсвиркваха и махаха с ръце да се приближа до тях. По това време седях в кабината на един булдозер. Не знам защо, но се приближих до тях. В ковчега, който бяха изровили, една жена лежеше по очи надолу. По синкаво-восъчното тяло се виждаха бразди от разкъсана кожа. Очевидно е била погребана жива. Позата й говореше за това. От вътрешната страна на капака на ковчега цялата тапицерия от плат е разкъсана. Чичо Паша, нашият бригадир, сложи строителни ръкавици и обърна жената с лицето нагоре. Няма да повярвате, но лицето й беше като живо. Косата е много дълга, но цялата е заплетена. На шията на починалия имаше мъниста в три реда. Стояхме онемели и я гледахме. Имахме заповед: да изравним и заровим всички находки. Ние направихме точно това. Но гледката на ковчег с жена, която по някаква причина беше погребана жива, ни шокира. Започнах да повръщам, обърнах се и си тръгнах. След това се качих в пилотската кабина, решавайки, че никога повече няма да се доближа до „находките“. Вече не бях доволен от обещаните пари за обекта. Вече не можех да ям нищо - отвратих се от всичко. Затворих очи, седях в кабината и внезапно усетих как седалката се отпусна назад, сякаш някой беше седнал до мен. Мислех, че едно от момчетата се е качило в таксито ми, но наоколо нямаше никой. Изведнъж започнах да замръзвам. Студът дойде отстрани, както се случва, когато отворите вратата на хладилника: в стаята зад вас е горещо, но от хладилника духа студено. Изтръпнах и си помислих, че съм болен. Главазавъртя се, извика в слепоочията и се отдаде на тила. Блъсна мисълта да напусна тази "лудница" в отпуск по болест. Но ми стана жал за парите - обещах на жена ми да купя ново палто. Погледнах часовника, надявайки се, че краят на смяната скоро ще свърши, и се изненадах, че часовникът е спрял. Часовникът ми е много добър: служил съм в Германия и там ми го подариха. Те са удароустойчиви, не се страхуват от вода, имаше малко от тях в Съветския съюз. Изведнъж ясно чух хрущенето на костите, които се месят след сън. Чух как изпукват костите на някой, който се разтягаше, но наоколо нямаше никой. Някой дори се прозя... Късно вечерта Василий, работник от моята бригада, ми се обади. Гласът му беше уплашен. "Андрей, как си?" - попита той. Казах, че е добре. - И аз - каза Васка, като понижи глас, - виждам онази жена, която беше в ковчега, и я чувам. Исках да се пошегувам, да кажа, че трябва да се лекува, но си замълчах, като си спомних какво ми се случи през деня. Сутринта Васка не дойде на работа. Разбрахме, че през нощта е получил инфаркт и е починал. След два дни седнахме като група да обядваме. Както винаги, всичко, което беше поставено на рогозка, но никой нямаше апетит. Семьон Захаров каза: „Вие правете каквото искате, но след работа ще отида при шефа, нека ми дадат заместник.“ Генка започна да го убеждава: казват, няма какво да се направи, а след това ще дойдат строителите, нека орат, а ние ще спечелим и ще изхвърлим. Но Семьон упорито отказа и каза: „Признайте си, момчета, някой от вас вижда ли този, който беше с лицето надолу? Млъкни? И така, в навечерието на смъртта му, Васка ми се обади и каза, че я е видял в ъглите на колибата си и тогава го изпратих. И сега тя се върти пред очите ми. Нямам нужда от тези пари, ако свърша в лудница заради тях. На следващия ден разбрахме, че той наистина е бил откаран в психиатрична болница. Няма да говоря за всички. Каквосега да говоря? Мисля, че разбирате, че всички, които са работили на гробището, са в беда. Ще разкажа за себе си. Всеки ден сяда на леглото ми и говори колко й е било задушно в ковчега. Казва, че ме чака, понякога ме целува, а устните й са ледени. Не казвам на никого за това - страх ме е, че и те като Генка ще попаднат в лудницата. Където ме пипне с пръсти, там имам синини (тук Андрей започна да показва тялото си, което наистина беше цялото в синини, като че ли го ощипаха). Отслабвам, не ям, всичко ме боли като старец. Страхувам се от вечерта, защото вечер след залез слънце тя винаги идва при мен. Не мога да разбера защо мога да я виждам, но жена ми и майка й не могат."
За да спася Андрей, отидох до мястото, където беше гробището. Всеки ден в продължение на 40 дни четях молитви за мъртвите и извършвах всички необходими обреди, така че духът на мъртвия да не измъчва живите и да им отмъщава. Но до сега съм чувала от хора, които работят в районната болница в нашия град, че понякога там чуват звуци, които наподобяват разговор или плач. За това ми казаха лекари - Смислова, Захарова, Найдабекова и др. Пациенти, които спят в болничните сгради, споделят, че сънуват мъртви. Андрей все още е жив, но далеч не е млад мъж. И още няколко думи за тази областна болница. По някакво абсурдно стечение на обстоятелствата в една сграда има патологоанатомична лаборатория, с други думи морга, а зад стената й е родилно отделение. И кой знае дали неспокойната душа ще намери нов съд за себе си в тялото на новородено бебе.