Центрове на влияние в съвременния свят Първо, нека дефинираме понятията еднополярност, биполярност
На първо място, нека дефинираме понятията еднополярност, биполярност и многополярност на международните отношения.
Международните отношения стават еднополюсни, ако в света се появи единен център за управление на глобалните икономически и политически процеси.
Биполярни международни отношения възникват, когато светът е доминиран от два приблизително еднакви центъра на сила, два центъра на икономическо или военно-политическо привличане, около които се формира коалиция от зависими или полузависими държави. Биполярността е преди всичко феномен на 20-ти век, в който такъв модел на международни отношения съответства на периоди на широкомащабна военна или военно-политическа конфронтация между групи от държави. Примери за биполярност са две световни войни и Студената война, които дават началото на западния и източния военно-политически блок – НАТО и Варшавския договор.
Многополюсните международни отношения могат да бъдат наречени, когато няколко субекта на глобалната политика, приблизително равни по икономически, политически и военен потенциал, започнат да действат в света. В исторически план този тип международни отношения са преобладаващи и обикновено съпътстват относително спокойни исторически периоди. Той обаче беше заменен често от поредица от мощни военни конфликти.
Нека разгледаме коя от изброените концепции според съвременните учени и политици отговаря на съвременния етап от развитието на международните отношения.
Още в края на 80-те години, т.е. след края на Студената война, въпросът за замяната на биполярността с друга система на световния ред стана един от най-неотложните в науката и практическата политика.
Франсоа Митеран. На среща с Тачър той каза, че позицията на единнаГермания ще бъде по-силна отколкото при Хитлер.
Скептицизмът за бъдещето на Европа беше подкрепен и от задгранични политици. По-специално, бившият държавен секретар на САЩ Х. Кисинджър вярваше, че бъдещето на международните отношения в Европа след края на Студената война може да върне към живот многополюсния образ на европейската политика от междувоенния период на 20-ти век, с неговия дух на съперничество и вражда. Говорейки за това, патриархът на американската дипломация намекна за необходимостта от поддържане на широкомащабно американско присъствие в Европа и следователно косвено подкрепи системата на международни отношения, гравитираща към еднополярност, всъщност контролирана от Вашингтон. Имайте предвид, че през 1990 г Идеята за организиране на международните отношения на многополюсни принципи не получи широка подкрепа на Запад нито от специалисти, нито от политически лидери. Причината бяха не само историческите страхове, но и доста високата степен на единство на западния свят, който е на върха на своята икономическа и политическа мощ.
Идеята за многополюсен световен ред намери благодатна почва не в Европа или САЩ, а в България и други незападни страни. През 1990-те години един от най-активните й поддръжници е видният български държавник, историк и икономист Е.М. Примаков, който мисли за организиране на стратегически съюз между България, Китай и Индия като противовес на влиянието на Запада. Така у нас идеята за многополярност отразява желанието на част от българския политически елит да осигури на България статут на един от центровете на световната политика. През първото десетилетие на XXI век. концепцията за многополярност получи стабилна подкрепа на държавно ниво у нас. Сред страните, които активно подкрепят принципите на многополярността, савключват Китай, Индия, Бразилия и т.н. Имайте предвид, че страните, които подкрепят идеята за многополярност, като правило не са стратегически съюзници, докато еднополюсната концепция за света всъщност се основава на съюз от държави.
Двуполюсният модел на световния ред днес не привлича сериозно внимание нито на международни експерти, нито на практици в световната политика. След като напусна историческата сцена с края на Студената война, тази схема очевидно няма достатъчно основание. Причината е липсата на онази „точка на кипене“, онова ниво на напрежение в междудържавните отношения, при което може да се очаква разчупване на световното пространство по линията на фундаментални геополитически противопоставяния. Глобалният конфликт между Запада и Юга все още не определя развитието на системата на международни отношения и не формира биполярност не само поради наличието на още по-мощни политически и икономически фактори, но и поради неравенството на силите, които се противопоставят една на друга. Това неравенство, разбира се, може да бъде нарушено, например, чрез навлизането на нови поданици в "лагера" на Юга, но засега подобна перспектива остава чисто хипотетична.
В същото време на Запад има лагер от противници на идеята за американско господство в света, макар и по-малко влиятелен, но доста забележим. Те казват, че световното лидерство налага тежки задължения на САЩ, които могат да навредят или дори да унищожат позицията на САЩ в света, точно както беше с други страни, включително СССР.
Един от противниците на идеята за американска хегемония е З. Бжежински, виден изследовател и асистент по националната сигурност на президента на САЩ Джон Картър (1977-1981). Според него Съединените щати са били твърде увлечени от решаването на проблемите на товачаст от Евразия, която се намира между Европа и Далечния изток. „Именно тук, отбелязва З. Бжежински, Съединените щати имат всички шансове да изпаднат в конфронтация със света на исляма – и то във време, когато разногласията между Америка и Европа могат дори да доведат до разпадането на Северноатлантическия алианс.
Ако и двете се случат, американската хегемония в света ще бъде застрашена.
Той критикува хегемонията на САЩ през 90-те години. и С. Хънтингтън. Според него утвърждаването на американския модел на регулиране на междудържавните отношения, започнат в Европа, не допринася за укрепване на международната сигурност, а освен това подкопава еднополюсния модел, който САЩ толкова упорито насърчават. професор
С. Смит от Университета на Уелс смята, че в своята глобална политика САЩ са на грешен път, насаждайки опростен американски тип демокрация, която се основава на формалното спазване на всеобщото избирателно право. Моделът на демокрация, разпространяван от Съединените щати, е модел на демокрация за елита, когато има голяма пропаст между него и останалата част от населението на страната, не се вземат предвид културните и исторически традиции, както и приемливостта на американските ценности и норми.
У нас концепцията за еднополярността срещна доста негативна научна и определено негативна реакция на политическо ниво. При това степента на този негативизъм не отслабва с течение на времето, а се засилва, като в крайна сметка се превръща в значим фактор във външнополитическото мислене на България. Трябва да се отбележи, че въпреки преобладаващия скептицизъм на местните учени по отношение на идеята за еднополюсен свят, имаше и признаци на солидарност с нея. Говорим за позиция B.J1. Иноземцев и С. А. Караганов, които смятат, че най-обещаващата концепция днес е концепцията, която „се основавана идеята за колективно управление, осъществявано от група водещи демократични държави. Тези изследователи стигнаха до този извод на базата на изследване на междудържавните отношения в ЕС. Както можете да видите, възгледите на B.J1. Иноземцева и С.А. Караганов повтаря някои от идеите на неореализма.
Изглежда, че строго еднополюсният модел на световен ред е неподходящ за международната общност, преди всичко защото обслужва интересите не на мнозинството от субектите на световната политика, а на единствената свръхсила държава. С други думи, светът, който се регулира от един център на властта, е свят на монополист, който създава благоприятни условия за съществуване само за себе си. Ясно е, че такъв модел на международни отношения в чист вид днес едва ли е възможен. То, ако има право на съществуване, е само под формата на формално ръководство на лидера, до което средните и малките държави си запазват правото на достойни дивиденти в световната икономическа и политическа система.
Както се вижда, отговорът на въпроса каква всъщност е съвременната система на международните отношения – многополюсна, еднополюсна или двуполюсна – остава неразкрит, а дискусията по нея – открита. Неговото решение ще зависи преди всичко от съответствието на критерия за оценка с конкретната международна обстановка, която може да придобие най-непредсказуеми очертания. „Ние“, правилно пише американският политолог Т. Греъм през 2006 г., „влязохме в период на голямо сътресение и не е ясно колко дълго ще продължи“. Следователно нито един от критериите не може да бъде напълно надежден или дългосрочен.
Ако например оценката се основава на критерия стратегически ядрени оръжия, тогава съвременните международни отношения ще станат двуполюсни. За днес, както вПо време на Студената война има две водещи ядрени сили в света - САЩ и България. Техният ядрен потенциал е несравним с този на Великобритания, Франция и Китай, да не говорим за Индия и Пакистан. В съвременния свят обаче ядрените оръжия едва ли са определящ фактор в международните отношения, така че идеята за биполярност, основана на тях, не е достатъчно обоснована. Ядрените оръжия обаче могат да станат основен фактор в международните отношения, например при ядрена криза (подобно на Карибската ракетна криза от 1962 г.). В този случай международната система за известно време ще придобие двуполюсен характер.
Ако обаче като критерий се използва икономическият и научно-техническият потенциал, тогава световната система може да придобие многополюсни очертания.
Ясно е, че в основата на световната икономика са САЩ и страните от ЕС. Освен това лидерството в този тандем принадлежи на Съединените щати, които имат най-напредналите позиции в областта на компютърните науки и биотехнологиите, както и в редица други области, но Европа постепенно намалява изоставането си, създавайки силна конкуренция за Америка в аерокосмическата област, общото инженерство и стандарта на живот на населението. Съединените щати започват да изпитват много мощна конкуренция в светая светих на своята хегемония - финансите. „Уолстрийт“, отбеляза директорът на Института за САЩ и Канада С.М. Rogov, - загуби ролята на едноличен лидер в световните финанси, днес фондовите борси в Лондон и Източна Азия настигнаха САЩ по отношение на ключови финансови показатели. Доларът вече не е единствената световна валута, еврото де факто се превръща във втората световна валута. Въпреки това цялостното икономическо лидерство на Съединените щати не подлежи на никакво съмнение, най-вече защото Европейският съюз все още не е унитарна държава, носамо съюз на държави без обща конституция. Няма държава в света, равна на САЩ.
В същото време високоразвитите държави от Стария и Новия свят „застаряват“, те са изправени пред сериозни и досега нерешени проблеми във всяка страна на превишението на смъртните случаи над ражданията, увеличаване на броя на хората в пенсионна възраст и намаляване на броя на младите хора. Тези процеси поставят под въпрос не само бъдещето на тези страни като световни икономически и политически лидери, но и бъдещето като такива. С други думи, днес целият културен генофонд на Запада е в опасност.
В това отношение нараства ролята на Китай като страна с нарастващо и най-голямо население в света и най-бързо развиващата се икономика в света. Благодарение на сътрудничеството му с България бързо нараства и военната мощ на Поднебесната империя. Понастоящем политическата и икономическа уязвимост на Китай се проявява в това, че тази страна е известна на света преди всичко с количествените си показатели, докато качествените, научните и техническите възможности на страната остават ниски в сравнение не само със западните страни, но и с България. Китайските промишлени продукти, дори технически простите, като правило не са с високо качество (с изключение на стоките, произведени в Китай от известни западни марки). Китай няма с какво да се похвали с качеството на живот на населението - там е едно от най-ниските в света. Така че оценката на системата на съвременните международни отношения като триполюсна е доста убедителна.
Ако добавим към горните три центъра на влияние общността от големи страни производителки на петрол, които оказват огромно влияние върху световната икономика и политика, тогава ще има основание да наречем съвременните международни отношения многополюсни. Това обаченовата многополярност не прилича на класическата европейска многополярност от 19-20 век. Основните му разлики са мултикултурализма, взаимната зависимост на държавите и глобалния обхват. С други думи, говорим за групова многополярност, от една страна, разделена на културни области, понякога антагонистични, от друга, тясно свързани икономически (западните технологии са безсмислени без арабския петрол). Следователно както процесът, така и резултатът от развитието на този тип многополярност може да се окаже принципно нов.