Чириков Евгений Николаевич
Чириков Евгений Николаевич (24.07 [5.08]. 1864-18.01. 1932), писател. Роден в Казан в благородническа служба, безимотно семейство. Учи в математическия факултет на Казанския университет, през 1887 г. е изключен от 4-та година за участие в студентски бунтове.
След 1917 г. емигрира. В изгнание, освен разкази, той пише романа "Звярът от бездната" (изд. 1926 г.), пропит с антиболшевишки тенденции, като в същото време показва моралното разложение на Бялата армия.
Материали от сайта на Голямата енциклопедия на българския народ - http://www.rusinst.ru
Чириков Евгений Николаевич [24 юли (5 август) 1864, Казан - 18 януари 1932, Прага] - прозаик, драматург, публицист.
дек. През 1887 г. като студент 4-та година в Казанския университет е арестуван за първи път като политически неблагонадежден (впоследствие – още два пъти), изключен, изключен със забрана да живее в големи (университетски) центрове. Скиташе из Поволжието, живееше от сътрудничество в местната преса; фейлетони, есета, разкази (първата история - "Червено", 1886 г.), рецензии на градския живот (включително театрални) скоро направиха Чириков известен. След като се присъедини към народниците в старшите класове на гимназията, Чириков след това изпита влиянието на идеите на марксизма, но, след като рано осъзна опасността от радикализма, в бъдеще се опита да се противопостави на насилието във всяко от неговите проявления.
През 1894 г. разказът на Чириков е отпечатан за първи път от сп. РБ, а други дебели списания го последват с неговата проза. Чириков пише за живота на българското село ("В гората", 1896; "Хляб се вози", 1898); в разказите "Инвалидите" (1897) и "Непознатите" (1899) отразява промяна в обществените възгледи - изобразяването на народниците като "инвалиди" на опозиционното движение предизвика дискусия. Героите на прозата на Чириков ("Блудният син", 1899; "Под гаранция", 1904)има и изключени за "политика" бивши студенти, които са били в изгнание - в тях ясно личат автобиографични черти. Често носителите на протеста са жени, които запазват жаждата за смислен живот по-дълго, стремейки се да се измъкнат от оковите на филистимството („Рожденичката“, „Фауст“, и двете - 1900 г.; „Марка от ямите“, 1904 г.).
По-зрелите си драматургични произведения писателят разделя на "провинциални комедии", "публични драми", "драматични фантазии" или "приказни драми".
Почти едновременно са поставени други две „провинциални комедии“. „Мария Ивановна“ – в Киевския театър „Соловцов“ (1907, реж. К. Марджанов), в Театър „Корш“ в Москва (1907), в Александрийския театър в Петербург (1908, реж. А. И. Долинов; с участието на М. Г. Савина и А. Р. Аполонски); пиесата "Цар на природата", носител на наградата "Грибоедов" - в Нов театър в Петербург (реж. И. С. Платон; в ролите - П. М., Е. М. и О. С. Садовски), в Киевския театър "Соловцов" (1909). Ковчежникът Мария Ивановна Бородкина се втурва стремглаво към професионалната сцена, разчитайки на обещанията на актьора Орлов-Заокски (най-яркият персонаж в пиесата), заседнал в окръг Неглинск без стотинка в джоба си. Героят на чиновника "Цар на природата" Пере Дрягин, който се опитва да избяга от ежедневието на всяка цена, е готов да излети с балон. Финалите на тези пиеси отразяват краха на надеждите на интелигенцията за нов подем на обществените настроения - неслучайно критикът Вл. Кранихфелд нарича Чириков "бардът на българската интелигенция" (Съвременен свят. 1911. № 2).
Революционните настроения в България оказват значително влияние върху творчеството на Чириков, което поражда редица статии във вестници и списания, очерка „В захарното царство“, разказа „Бунтовници“, неговите „обществени драми“. Самият ход на революционните събития, в койтописателят взема пряко участие като член на Общобългарския селски съвет, разсейва последните илюзии на бившия народник, а след това марксист, принуждава Чириков да откаже подкрепата на крайни политически сили. „Чувствах, че революцията от 1905 г. и всички събития, които я придружаваха, сякаш разбиха живота ми наполовина“, отбелязва писателят в мемоарите си.
Отразявайки в "обществените драми" събитията от българския живот през 1900 г. (еврейски погроми, селски вълнения), Чириков въвежда в текста вестникарска хроника, множество географски имена, изобразява сцената на еврейския погром в натуралистичен детайл.
Въпреки пречките на местните власти пиесата на Чириков "Евреите" става през 1905-06 г. една от най-репертоарните пиеси; той беше показан в повече от 40 града (колекциите на плочите бяха в Одеса), но с цензурни белези. Пълният текст е изигран в компанията на P. N. ardine (1906, Guerioki). От българските постановки трябва да се отбележат още спектакълът на Нов театър от Л. Б. Яворская в Петербург (1905) и спектакълът на Партньорството на новата драма (Тифлис, 1906; режисьор и главна роля В. Мейерхолд).
„Евреите са една от малкото пиеси, които надникват в самата душа на нашата енергична, но хаотична, страшна и радостна действителност“, отбелязва А. В. Луначарски във вестник „Нов живот“ в деня на премиерата в Санкт Петербург.
Същата съдба сполетява и третата "социална драма" на Чириков - "Домът на Кочергините" (1909), действието на която, също през 1905 г., отчасти повтаряположението на "мъжете" (завладяване на имението, спорове за земя; само този път драматичният конфликт е в областта на идеологическите разногласия между членове на голямо благородническо семейство).
Едновременно с цикъл от разкази на религиозна тематика („Изкушение“, „Девойски планини“), Чириков създава „драма-приказка“ или „приказка-приказка“ „Магьосницата“. Пиесата привлича вниманието на талантливия режисьор К. Марджанов, който поставя няколко от нейните постановки: в Киевския театър "Соловцов", в театъра на К. Н. Незлобин в Москва (1909 г.), в трупата на М. Ф. Багров в Одеса, в гастролен антреприз през пролетта на 1909 г. с В. Г. Иолшина (сценичен псевдоним на съпругата на Чириков, актриса ) в ролята на "магьосницата" Амфея.
Съвсем не нова сюжетна линия - страданието на млада жена, която обича един и е омъжена за друг - придобива особен нюанс в пиесата поради широкото използване на приказни герои и фолклорни мотиви. Пиесата на Чириков "Горски тайни", вече изцяло изградена върху приказна "игра", не е имала сценичен успех (известна е с постановката си в Санкт Петербург в театъра на Литературно-артистичното дружество, 1910 г.).
Постоянното желание да се пренесе материалът на забранените мъжки на сцената все пак подтиква Чириков да създаде драмата "Бялата врана" (1908, публикувана през 1910), поставена в Нов театър в Петербург (1908), в Малия театър в Москва (1909). Умората от живота и борбата за "социалистическите принципи" на бившия народник Промоюва, който се завърна от изгнание в родния край и се чувства като "черна овца", прави тона на пиесата приглушен, придава статичен ефект на действието. „Селската“ тема, която прозвуча толкова силно в „Селяните“, изглежда тук неорганична, преднамерена.
В началото на 1910 г. Чириков се отдалечава от драматургията (известна е само неговата пиеса „Чакали“, 1911 г.) и се съсредоточава върху създаването на автобиографична трилогия „Животът на Тарханов“.(1911-14), чиито глави редовно публикува списание „Вестник Европы“, както и цяла поредица от разкази, пресъздаващи атмосферата на българския живот през 80-те години на XIX век (сб. „Цветя на спомените“, 1912; „Ранни издънки“, 1913; „Волжски разкази“, 1916). Въпреки това, „екранните пиеси“ на Чириков вероятно трябва да се отдадат на драматургията: „Любовта на статския съветник“ (1915 г., за студиото на Ханжонков) и „Девые гори“ (1918 г., базиран на обработените от Чириков сектантски легенди от Волга за идването на Антихриста; филмът е заснет, но през 1919 г. поради чисто религиозната основа на картината и твърде очевидните аналогии със случващото се в България рафт“).
През пролетта на 1918 г. Чириков заминава за Крим, оттам през 1920 г. за Цариград, а от окт. 1921 живее в Прага.
В Чехословакия Чириков редовно публикува фейлетони на злободневни обществено-политически теми, пише последната част от живота на Тарханов (романът „Семейството“, 1925), създава семейна хроника „Бащина къща“ (1929), издава сборник с разкази и разкази за България от минали години („Между небето и земята“ и „Момини сълзи“, и двете – 1927); публикува приказката-мистерия „Красавицата възлюбена“, написана преди революцията (1924 г.). Скитанията на Чириков в Южна България по време на Гражданската война дават на писателя материал за сборника с разкази „Червеният клоун. „Повест за страшните години“ (1928), както и за романа „Звярът от бездната“ (1922, изд. 1926). Чириков еднакво осъди в романа и червения, и белия терор; Книгата предизвика бурни полемики и имаше голям успех сред читателите.
Използвани материали на книгата: Българската литература на ХХ век. Прозаици, поети, драматурзи. Биобиблиографски речник. Том 3. П - Я. 648-651.
събр. оп. Т. 1-17. М., 1910-16;
Иван Миронич. Мъже: Картини от селския живот // Драматургия „Знание“: сб. играе. М., 1964;
Литература:
Първата българска революция и театър: статии и материали. М., 1956;
Животът и творчеството на българския актьор Павел Орленев, описан от самия него. L.; М., 1961;
Петровская И.Ф. Театър и зрител на българските столици. 1895-1917. Л., 1990;
Бобир А. За историята на един спор [за романа „Звярът от бездната”] // Въпроси на литературата. 1995. № 4. стр.326-335.