Дракони от есенния здрач
14. ЗАТВОРНИЦИ ДРАКОНИДИ
Таселхоф легна на земята и пое дълбоко дъх, наблюдавайки драконианците, които се готвеха да завлекат нанякъде своите приятели в безсъзнание. Гъст храст на ръба на блатото надеждно приюти от любопитни очи както кендера, така и джуджето, които лежаха в безсъзнание наблизо. От време на време Тас го поглеждаше с дълбоко съжаление. Той обаче нямаше избор. Ужасено, джуджето едва не повлече кендера със себе си във водата. Така че Тус трябваше да зашемети Флинт с тежкия край на хупака - в противен случай може би и двамата щяха да отидат на дъното.
И тогава всичко, което трябваше да направи, беше да наблюдава безпомощно от храстите как драконианците с магията си създават нещо като плътни мрежи и оплитат приятелите му в тях. Те бяха в най-добрия случай в безсъзнание или дори мъртви: във всеки случай дори не се опитаха да отвърнат на удара.
Кендерът дори се забавляваше – макар и мрачно, честно казано, беше забавно – да гледа как драконианците се опитват да вдигнат пръчката на Златната Луна. Изглежда, че го разпознаха: събраха се наоколо и продължително гракаха нещо на своя гърлен диалект, размахвайки ентусиазирано ръце. Тогава единият - явно водачът - се наведе и хвана пръта. Последва синя светкавица и с оглушителен писък драконидът изпусна магическата си пръчка и хукна покрай брега, крещейки някакви думи, които Тас смяташе за неуместни. Тогава обаче една щастлива мисъл осени лидера. Измъквайки одеяло от чувала на Golden Moon, драконианецът го разпръсна на земята и претърколи пръчка върху него с пръчка. Той внимателно уви магическата пръчка в кожа и я вдигна тържествено. Други драконианци вдигнаха ципестите тела на приятелите на Тас и ги отмъкнаха. Останалите взеха нещата и оръжията на пътниците ...
И леле - точно в момента, когато вървяха по пътеката съвсем близо доскрит кендер. Флинт изведнъж се размърда и изстена. Тас припряно покри устата си с ръка. Драконите, за щастие, не чуха нищо и продължиха да вървят. Следобедното слънце грееше силно и Тас ясно виждаше лицата на приятелите си. Изглеждаше, че спяха дълбоко, а Карамон дори хъркаше. Тогава кендерът си спомни заклинанието за сън на Райстлин и осъзна какво се е случило.
Флинт отново изстена. Един от драконианците зад него спря, надничайки в храстите. Като вдигна хупака, Тас за всеки случай го прехвърли над главата на джуджето. Всичко обаче се получи: свивайки рамене, драконидът измърмори нещо под носа си и забърза след останалите. С въздишка на облекчение кендерът махна ръката си от устата на Флинт. Скоро джуджето примигна и отвори очи.
- Какво стана? — ахна той, опипвайки главата си.
„Паднал си от мост и си ударил главата в дънер“, отговори Тас уклончиво.
- Наистина? Лицето на Флинт показваше доста подозрение. - Нищо не помня! Изглежда, че едно от съществата се втурна към мен, след което паднах във водата ...
— Ти сам казваш, че си паднал, но продължаваш да спориш — припряно го прекъсна Тас и се изправи. - Можеш ли да отидеш?
— Разбира се, че мога — сопна се джуджето. И наистина, той стана, олюлявайки се на не съвсем послушни крака.
„Драконианците ги плениха и ги отвлякоха.
- Всеки? Челюстта на Флинт увисна. - Точно така го приеха.
— Тези драконианци могат да правят магии — обясни Тас нетърпеливо. Нямаше търпение да избяга. Правят магии. Не са наранили никого, само Рейстлин: мисля, че са му направили нещо ужасно. Видях го, когато минаваха, изглеждаше много зле... - И кендерът дръпна джуджето за мокрия ръкав: - Да се движим! Трябва да проследим къде са ги отвели.
- Е, да, да, - оглеждайки се,— измърмори Флинт. И пак се хвана за главата: - Къде ми е каската?
„На дъното на блатото“, Тас се размърда нетърпеливо. „Може би можете да се гмурнете след него?“
Джуджето погледна с ужас черната повърхност, потръпна и припряно извърна очи. На главата му вече имаше голяма подутина.
„За живота си не си спомням къде се целувах така ...“ И изведнъж, поразен от неочаквана мисъл, той трескаво се опипа през рамото си и извика: „Брадвата ми.
- Тишина! - обузда го Тас. „По-добре кажи благодаря, че останах жив.“ Сега да тръгваме да спасяваме останалите!
- Как? В края на краищата ние сме невъоръжени, с изключение на това твое оръжие ... обрасла прашка ... - измърмори Флинт, като се мъчеше да се справи с бързия малък кендер.
— Ще измислим нещо — уверено обеща Тас. Въпреки че той, честно казано, сърцето му потъна.
Не му беше трудно да поеме по следите на драконианците. Пътеката, по която вървяха, беше стара и добре утъпкана, със стотици люспести лапи. Като разгледа по-отблизо следите, Таселхоф разбра, че те ще ги отведат направо до голям лагер от чудовища. Той само сви рамене: едва ли си струваше да се тревожим предварително за такива дребни подробности. За съжаление, Флинт не беше съгласен с това.
- Да, има цяла армия от тях! – ахна джуджето, хващайки кендера за рамото.
„Ами…“ Тас направи пауза, обмисляйки ситуацията. После засия: - Значи е за добро! Колкото повече са тук, толкова по-малко вероятно е да ни видят!
И той тръгна напред със същата сила.
Флинт се намръщи. Логиката на кендера очевидно беше грешна, но каква точно беше, джуджето не можа веднага да разбере. Освен това беше твърде мокър и студен, за да започне спор. Накрая той беше напълно съгласен с кендера, че трябва или да отидат да спасят приятелите си...или ги остави в лапите на драконианците и се опитай сам да избягаш през блатото. Какво да кажа, страхотен избор!
Вървяха напред още половин час. Слънцето залязваше в мъгла и наоколо се разля кърваво сияние. Нощта бързо падна върху блатата ... Скоро ярък огън блесна напред. Кендерът и джуджето напуснаха пътеката и продължиха през гората. Кендерът се движеше нечуто, като мишка: джуджето се блъскаше през храстите, стъпваше върху сухи клони, спъваше се в дървета в тъмното. За щастие лагерът на драконите беше в разгара на празненство: те нямаше да чуят нищо, дори ако цяла армия от джуджета се приближаваше към тях. Флинт и Тас се скриха малко по-далеч от мястото, където достигаше светлината на огъня, и започнаха да наблюдават. Изведнъж джуджето сграбчи кендера толкова силно за рамото, че той едва не падна.