Фестивал на облака (Ирина Лепкова)
Ще изчезнем от живота като розови облаци на разсъмване...
Просто се издигнете до небето и си тръгнете завинаги. Ще има все същото небе и всички същите звезди. Само ние ще сме различни. Ще се превърнем в прозрачни бели облаци, плаващи по синьото небе. Други облаци ще говорят с нас и ние ще разбираме детския им език. Отгоре ще видим как слънцето все още изгрява от земята, редуващи се изгреви и залези, как слънцето се крие зад голям облак, подготвяйки се за дъжд. Като птици, летящи на юг, наредени в клин, сякаш викат да ги последва в далечна страна.
Облаците, които летят с птици, се разтварят в други облаци. Те не търсят щастието, те просто висят във въздуха и се къпят във въздушни вълни. Няма истина в щастието, то е в красотата на полета и звуците на тишината. Понякога облаците са обхванати от копнеж по миналото, изпълват се с тъга и мрачна сянка на отчаяние и плачат като дъжд, който се излива на земята на едри капки. Дъждът премахва тъгата от облаците и, събуждайки се от плена на лошото време, облаците бавно се носят. В небето тъгата никога не трае дълго... Облаците винаги нямат време, играят любимата си игра, безгрижно настигайки се.
„Днес е безоблачно в небето“, казват хората на земята, но облаците знаят, че непременно ще се появят на небето, ако искат да дадат на хората радост или тъга.
Когато хората се чувстват добре, те организират празник на облаците за себе си - бягат до края на земята, лягат на буйната трева с лицето нагоре и дълго време наблюдават как облаците летят над земята, разказвайки за своите детски скитания.
Това е най-голямото щастие, но не всички хора успяват да намерят своя край на земята.