Гоя, или трудният път на познанието
Новодошлите се гледаха със сдържано любопитство, а не приятелски. Някой предложи на Гоя контрабанден тютюн.
- Цена? — попита Гоя.
— Двадесет и два реала — поиска предложителят.
— Какво съм аз за теб —gabacho? Гоя възрази; така презрително наричани чужденците, главно французите. - Шестнадесет реала, колкото всеки дава, дами.
Момичето се намеси:
— Може би, сеньор, бихте ли купили поне пура на дамата си? тя попита.
„Не пуша“, каза херцогинята на Алба, без да хвърли мантилата си.
— Трябва — каза момичето.
Момчето, което седеше до мен каза:
„Тютюнът прочиства мозъка, стимулира апетита и запазва зъбите.
„Вашата дама ще направи добре да хвърли мантилата си“, настоя момичето.
- Успокой се, Санка - пилешко бутче - каза момчето, - не започвай кавга.
Но Санка остана на своето:
— Кажете на вашата дама, сеньор, да хвърли мантилата си. Нямате право да покривате лицето си в обществена градина, но тук вече изобщо не е подходящо.
Човекът от другата маса отбеляза:
- Ами ако дамата ти е габачка?
Франсиско предсказа Кайетана, че нейната мантила ще предизвика горчивина. Той познаваше нрава на Махо, той самият беше същият. Те не издържаха натрапчиви погледи, смятаха се за истински испанци, испанци от испанците и не искаха да понасят снизходителното любопитство на непознати. Който идваше при тях, в тяхната механа, трябваше да спазва техните обичаи и да не крие лицата си. Китаристът спря да свири. Всички погледнаха Гоя. Сега нямаше начин да се откажа.
— Кой каза това за габача? - попита той. Той не повиши тон, а говореше с невъзмутим тон, смучейки пурата си.
Дойдекратко мълчание. Розалия, пълна домакиня, каза на китариста:
- Е, добре, не бъди мързелив, свири на фанданго.
Но Гоя повтори:
— Кой каза това за габача?
— Казах — отвърна Махо.
— Ако обичате, извинете се на сеньора — нареди Гоя.
„Няма нужда да се извинява, ако тя не си е свалила мантилията“, прекъсна я някой.
Забележката беше правилна, но Гоя не можеше да го признае.
— Защо си гледаш работата? — каза той вместо отговор и продължи: — Седнете и мълчете, иначе няма да се убедите, че мога да танцувам фанданго върху трупа на някой от вас.
Това беше точният разговор за Манолерия, беше по вкуса на всички присъстващи. Но човекът, който се обади на херцогинята на Алба Габах, каза:
Така че сега броя до десет. И ако през това време не убедите красотата си да не се похвали и да свали мантилата си, тогава, скъпи приятелю, обвинявайте себе си. Въпреки че ти от добротата си не ме докосваш, аз все пак ще ти дам такъв ритник, че ще полетиш чак до Аранхуес.
Гоя видя, че сега от него се очакват решителни действия. Той стана, шапката му, дългото наметало, се свлече на пода, потърси навахо, ножа си.
Но изведнъж се чуха силни възгласи на изненада. Херцогинята на Алба отметна мантилата си. "Алба, нашата Алба!" извика наоколо. И човекът каза:
„Съжалявам, сеньора. Бог знае, че не сте габача, сеньора. Вие сте наши, ваши.
Подобно преклонение, такова угодничество бяха още по-отвратителни за Гоя от предишната кавга. Защото думите на човека не бяха верни: мястото на Алба не беше тук. В най-добрия случай тя е придворна дама, която играе маха. Срамуваше се пред истинските мачове, че я е довел тук. И тогава той си помисли, че самият той, Франсиско Гоя, е изобразен в народните сцениза espaliers, не истински макси, но херцогини и графини, - и той беше още по-ядосан.
Тя разговаряше с околните на техния език и като че ли никой тук, освен него, не усещаше, че зад спокойните, приятелски думи се крие господарската снизходителност.
— Да вървим — каза той изведнъж с по-заповеднически тон, отколкото му се искаше.
За момент херцогиня на Алба го погледна изненадано. Но сега, с тон на любезно превъзходство, тя обясни на присъстващите малко подигравателно:
— Да, господа, за съжаление трябва да тръгваме. Придворният художник чака благородник, който му е поръчал портрет.
Смееше се наоколо. Абсурдността на подобно обяснение изглеждаше забавна за всички. Гоя беше изпълнен с безсилен гняв.
„Ела скоро пак“, извикаха след нея с искрено възхищение.
- Накъде сега? — попита той раздразнено.
„До вашата работилница, разбира се“, отговори тя, „където ви очаква моделът.
Това обещание му спря дъха. Но той знаеше колко капризна е тя; настроението й все още може да се промени, скъпи.
Развълнуван, обзет от безсилен гняв, ядосан на всичко, което току-що се беше случило, на нейните капризи, на собствената си безпомощност, разкъсван от досада, надежда, страст, той вървеше в тъмнината до носилката. И тогава се чу камбанен звън, към него вървеше свещеник със свети дарове. Носачите спуснаха паланкина, херцогинята на Алба се спусна на земята, Гоя разпъна носната си кърпа за нея и всички коленичиха и стояха така, докато свещеникът и момчето отминаха.
Накрая стигнаха до къщата. Нощният пазач отвори вратата. Качиха се в работилницата. Гоя не запали свещите много умно. Херцогинята на Алба седеше на стол в мързелива поза.
„Тук е тъмно и студено“, каза тя.
Той събуди слугатаАндрес. Донесе два сребърни полилея с няколко свещи и започна, роптаейки, бавно да топи камината. Херцогиня на Алба го наблюдаваше с непокрито лице. Докато Андре беше в стаята, и двамата мълчаха.
Слугата го няма. Сега стаята тънеше в мек здрач. На гоблена с църковното шествие неясно се виждаше огромен светец и обезумяла тълпа; мрачен, с козя брадичка, кардинал Веласкес също се виждаше неясно. Херцогиня на Алба се приближи до портрета.