Груз-2000 - Профил - седмично списание
Докато талантливи български режисьори се опитват да измолят мизерната стотинка от министъра на културата Владимир Мединский или шефа на Фонда за кино Антон Малишев, безброй посредствености снимат каквото си искат за милиони данъкоплатци.
В различни социални мрежи от време на време питат: какво е българско, българско кино? Съществува ли наистина?
След като едва зададоха въпрос и благодариха за съвета да гледат филми на Сигарев или Хлебников, те веднага започват да обсъждат ентусиазирано най-новите сериали, при това американски. Надпреварата за Оскар като цяло заема умовете на цялото човечество: всички очакват с нетърпение окончателното подреждане, включително обикновените хора, които са далеч от изкуството.
Те прекарват времето си в обсъждане, безпокойство, подкрепа за любимите си и така нататък. Ех ... това бихме искали. У нас филмите на Василий Сигарев, Борис Хлебников, Алексей Попогребски, Бакура Бакурадзе, Наталия Мешчанинова, Юсуп Разиков, Кирил Серебренников са собственост на тесен кръг професионалисти, посещаващи фестивали.
Изравняване с Холивуд
От друга страна, Фондът за кино, ръководен от Антон Малишев, субсидира например Сарик Андреасян, харчейки огромни държавни средства за неговите комерсиални експерименти, които завършват с пълен провал. По принцип Андреасян би могъл, подобно на Ед Ууд, героят от филма на Тим Бъртън, да претендира за титлата на най-лошия режисьор на планетата, над когото само мързеливият не се подиграва.
От друга страна, Сарик и неговите другари вече са успели да заснемат няколко филма, без да имат ни най-малка представа как се прави това, и получават огромни субсидии от държавата. Сега обаче Малишев съди Enjoy Movies, компания, създадена през 2010 г. от продуцентите Георги Малков и Гевонд Андреасян в сътрудничество с брат му Сарик Андреасян, като иска връщането на 51 милиона рубли, от филмаThe Defenders, режисиран от Сарик, не се представя добре в боксофиса.
Би било странно, ако беше друго: дори филмите на Михалков, а не само на Андреасян, не се отплащат.
Тоест, докато истинските таланти седят в списъка на чакащите с надеждата да изпросят нещастния си половин милион от министъра на културата Владимир Медински или Антон Малишев, безброй посредствености се забавляват както си искат за наша сметка, с парите на данъкоплатците.
Въобразявайки си, че България може да се мери с Холивуд в сферата на развлеченията, служители на Министерството на културата започнаха да насърчават жанровото кино, забравяйки, че Холивуд го прави за стотици милиони, на свръхмодерна техника и освен това има богат опит в жанровото кино. В съгласие с Америка с нейната коренна митологична сила.
Нито едно „Привличане“, още повече „Сталинград“, направено на компютър и струващо на страната 30 милиона долара, не може да се сравни с американски блокбъстър: приблизителната цена на „Аватар“ например е около 300 милиона долара.
Вярно, възвращаемостта, печалбата, ползата вече е в милиарди: приходите от холивудските филми са сравними с приходите от петрола. Това има косвено отношение към изкуството (според мен няма абсолютно нищо), но сега не говорим за изкуство.
И тук България е пред останалите: все пак трябва да се пресметне и успехът, рисковете са твърде големи. Заложени са милиони: там обаче студиото или продуцентът рискува тези милиони.
Имаме пенсионери в риск, косвено плащащи за безумните начинания на Михалкови, Бондарчукови и други Андреасяни.
Картината е изключителна, доста популярен хит: зъл, умен, забавен, виртуозен, смесващ народната приказка и „ужасите на нашия град“. Това е практически нов фолклор, ако някой не е забелязал. Брилянтен кастинг и прецизна драматургия: филмът е почти перфектен. Ноотново се провали в боксофиса: филмът беше откраднат и пуснат в мрежата, парите не бяха върнати, филмът не стана национален хит.
Същото се случи преди няколко години с Big Top Show на Сергей Лобан, нашият нов Рязанов, който търсеше пари за тази продукция в продължение на седем (.) години. "Шапито" е и "народен филм" за лудата България: остроумен, нежен, забавен, изобретателен.
Провали се и в касата: няма специалисти, няма пари, няма интерес. Няма нищо, има самотни таланти, които опипват, сами, наслуки: никакви институции не работят, живейте както знаете.
Още едно изгубено поколение
Българските режисьори са много разпръснати: има много талантливи режисьори, но те работят сами и няма пълна картина. Всеки решава собствените си екзистенциални проблеми по свой начин: няма обединителни манифести, няма обща програма, както беше в Дания, няма всъщност чисто приятелски интерес един към друг.
Като цяло мирогледът на Хлебников или Вирипаев, Сигарев или Серебренников е същността на отделни планети, които не се докосват по никакъв начин. Това беше особено забележимо в Кинотавър - режисьорите се отнасят един към друг с уважение, поклон, но всеки има своя компания, свои интереси и разговори.
Москва, Санкт Петербург, никъде другаде
Има и друг проблем: всичко, което се случва в българското кино, е централизирано. Като, да речем, московското метро, ярък пример за деспотизъм: в тоталитарната държава движението е центростремително, а не центробежно, центърът е възел, линиите се отклоняват от него към покрайнините.
И в СССР, и в днешна България, основното "действие" се развиваше в Москва или Ленинград (провинциалните студия снимаха по 4 филма годишно, в Мосфилм - 200). Тази традиция е ненарушима и до днес, само сега ичетири не са премахнати.
Александър Сокуров решава да пречупи тази имперска тенденция, като записва курс в Кабардино-Балкарския университет. Това, което изглеждаше като различна прищявка, приумица на майстор и класик, проработи: филмът "Теснота" на Кантемир Балагов влезе в една от престижните програми на Кан, имаше успех и блестящи отзиви. Един филм за националните отношения – евреи и чеченци, българи и кавказци – е направен обективно, сурово, със „студена“ камера: усеща се влиянието не толкова на Сокуров, колкото отново на „румънската вълна“. Блестящи отзиви получи и филмът на Юсуп Разиков „Турско седло“ (Turkish Saddle) за бивш информатор на КГБ, който не може да спре да шпионира хората.
Нефестивално кино
Като цяло, разбира се, Kinotavr стана много по-слаб през последните години в сравнение с първото десетилетие на новия век. Спомням си абсолютно невероятния Кинотавър през 2009 г., където Василий Сигарев дебютира с филма Spinning Top, където показаха Минесота на Андрей Прошкин, Луда помощ на Борис Хлебников, Приказка за мрака на Николай Хомерики, Кислород на Иван Вирипаев.
През 2012 г. Сигарев поразява с филма "Да живееш" - в най-редкия жанр на високата трагедия в съвременното световно кино, доближаващ се до античния по интензитет. Филмът обаче не получи награда и дори разбирам защо: журито се състоеше изцяло от режисьори. Никой от тях - с изключение може би на Бакура Бакурадзе - никога няма да достигне такова ниво. В това жури беше и Анна Меликян, чийто феномен е напълно непонятен за мен: най-накрая имах възможността да гледам „За любовта“, комерсиален занаят за условни „младежи“ (и спортисти). През 2015 г. - това са съвременните тенденции - Меликян взе главната награда на Кинотавър.
Вярно, че Хлебников спечели тази година - с картината "Аритмия",заснет в тесния интериор на апартамент в покрайнините, където живее семейна двойка. И отново: всички без изключение забелязват, че стилът на картината наподобява румънската "нова вълна".
Очевидно това мощно явление е румънското училище. Едно време италианският неореализъм имаше същото влияние върху световното кино, докато не беше заменен от барока на Фелини, операта на Висконти и радикалните търсения на Пазолини. Жалко, повтарям, че гениалността на Балабанов не даде такива издънки, както, да речем, румънците, всички заедно - от Пую до Порумбой: колкото и да е добър документалният филм на румънското кино, темпераментът на Балабанов или Сигарев все още е по-близък до българския.
И, разбира се, тяхната особена трагедия: в края на краищата ужасът на "Груз 200" дори не е белязан от историческото време - винаги е бил, ще бъде и е.