хубава спокойна котка
Котката беше спокойна. Той седна мълчаливо до купата и зачака с достойнство законното си месо. От време на време ръка с парче колбас или сирене се спускаше към котката отгоре, от височината на масата. Котката във военен стил бързо изяде това, което държеше в ръката си, и продължи да чака. "Нахрани го!" — чу се авторитетен глас и порция храна падна в купата на котката. Котката беше спокойна. Купата стоеше в сянката на ресните на покривката, вечерта хвърляше плътни сенки върху прозорците отвъд, животът беше прекрасен. Котката беше спокойна. Момичето скучаеше. Играчките се умориха, книгите се умориха, родителите станаха необщителни по-близо до нощта и по някаква причина загубиха желание да играят на коне. Времето за сън наближаваше неумолимо, но преди него все още можеше да се живее. Под масата, до неговата купа, има котка. Котката беше спокойна. Отпуснатата му опашка красиво стърчеше изпод покривката. Опашката май също беше отегчена. Да, помисли си тя, това е. Съдба.
Котката беше щастлива. Котката го очакваше с нетърпение. С едно уверено движение той отвори уста, изплези език, като самият му връх леко докосна месото, което лежеше в купата, но без да го докосне, без да го докосне, раздвижи кожения си нос и вдъхна миризмата. Миризмата беше добра: миризмата на прясно месо винаги е добра. Котката примижа и, готова да яде, протегна шия.
В този момент неизвестна, но неумолима сила дръпна котката за опашката от купата. Той се претърколи за кратко по пухкавото си дупе и се отпусна на пода, гледайки изненадано напред. Пред себе си, буквално на две крачки, все още виждаше купата. Купата все още беше пълна със законно месо. Но по някаква причина вратът не стигна до месото.
Котката беше спокойна. Той направи липсващите две крачки с мълчаливото достойнство, толкова характерно за котешкия род, и стигна до купата. Той вдъхна миризмата, която не изчезна. Той присви очи. Той отвори уста и след като се приготви да яде, замръзна.
INВ този момент неизвестна, но неумолима сила отново дръпна котката за опашката. Опашката стана негъвкава и изглеждаше като непозната, ръбът на покривката трепна и изчезна, а купата се отмести настрани. Котката беше спокойна. Знаеше със сигурност, че чудеса не се случват и месото, щом попадне в купата, не изчезва оттам, освен отново в котката. Купата беше изкусително близо. Месото, където трябваше да отиде, беше все още там. Котката обърна глава, но не видя нищо пред себе си, освен краката на хората, които седяха на масата. Остарявам, помисли си котката. Витамините биха.
Витамините под формата на месо чакаха котката в собствената си купа и те не отидоха никъде оттам. Котката беше спокойна. Той самостоятелно сви рамене (може би не е достатъчно полтъргайст в наше време) и направи крачка. Само една крачка.
Този път неизвестната сила беше по-бърза: котката дори не успя да се върне до купата. Отново го търкаляха по пода, но не само дотук, а го носеха и по ръба на килима, освобождавайки го едва някъде в средата на стаята. Котката беше спокойна - знаеше, че няма призраци. Стаята му беше позната до най-малката подробност, в нея се е родил и в нея е израснал.
И до ден днешен неизвестните сили на стаята не са отвличали котки и нямаше причина да се променя този разумен ред. Досега купите с месо не са излизали под носа ви и дори ако по някаква причина са започнали да правят това, те, разбира се, скоро ще спрат. Котката беше спокойна. Дългият живот го научи да мисли, че светът като цяло не е лош, така че котката се смяташе за оптимист. Той изви гръб, изсъска за ред (никога не се знае) и се закрачи обратно към познатата купа. Купата обаче явно нямаше да се доближи. Леле, помисли си котката.
Опашката започна да боли, а неизвестната сила не се отказа. Котката се обърна на място, дръпна някъде по килима и си тръгна сама. Като цяло котката беше спокойна. Той искаше да яде и така,всъщност нищо не се случи. Същата стая, същият килим, същите хора на масата. И изглежда, че няма никой наоколо, никой, който да вижда случващи се странни неща. Е, нищо, че никой, добре, добре. Котката беше почти спокойна. Пружинните му стъпки към купата издаваха само добър апетит.
„Добре, че стаята е достатъчно голяма, помисли си котката след пет минути, иначе със сигурност щях да се блъсна в стената. Определено щеше да се срине, да. Възможно ли е да обикаляте възрастна котка около килима с такава скорост? Вероятно не, но може би все пак е възможно? Тези новомодни тенденции, никога не знаете какво. Котката би била спокойна, но купата беше обезпокоителна: изглеждаше, че все още съдържа месо. Сигурен съм, че котката вече не беше в нищо, но мислите бяха измъчвани: какво е месо?
Вярно е, че отначало беше необходимо да се разбере къде е месото: от непрекъснатото обикаляне котката леко загуби лагерите си. Изглежда, че купата беше някъде вдясно.
Или отляво? Въпреки че по-скоро все още е прав. Котаракът си спомни, че някога е бил спокоен. Но веднъж той също беше гладен и това не му позволи да се отпусне, тъй като той все още беше гладен. Гладни? Храна? Месо? Купа.
Котката си спомни всичко, изрева с брутално мяукане и се втурна право към купата. Опашката му, задържана за миг в нечии коварни ръце, след кратко колебание последва собственика. Опашката с котката влетя в крака на масата с размах, докосна покривката, изхвърли нещо маловажно отгоре и пъхна носа си в любимата миризма. Купата се оказа до болка позната и пълна до горе. Котката можеше да бъде спокойна: нищо не се случи с месото.
- Лавандула! - чу се възмутен глас отгоре, - Лавандула. Спрете да измъчвате котката тази минута! Лошо момиче, какво правиш? Марш в леглото и без чай! Всичко!
Бързи детски стъпки шумоляха по стълбите и заглъхваха някъде в далечината. коткаядеше набързо, като се чудеше дали и него няма да го изхвърлят след него: не беше сигурен, че се е държал безупречно.
Късно през нощта Лавендър лежеше под завивките в леглото си и размишляваше върху общата несправедливост. Под шумоленето на скърцащата врата котката влезе в стаята и с лек скок беше наблизо. Лавандула импулсивно го притисна до себе си, бършейки мокрите му бузи с буйната му коса, и прошепна нещо.
- Представяш ли си - прошепна Лавандула - толкова исках да ти доставя удоволствие! Видях, че скучаеш и се опитах да те развеселя. Езда. Блъсках те с всички сили. И те! Те. Те.
Лавандула отново изскимтя, спомняйки си.
Котката се стопли в топло легло и измърка. С мъркане той каза на Лавендър как неизвестна, но могъща сила му е попречила да стигне до месото днес и как най-накрая е победил тази дива сила. Котката беше спокойна, но нотки на вълнение трептяха в историята му: преживяното приключение все още беше нетривиално.
Те лежаха заедно дълго време, разказваха многословно за своите емоции и мъки, не разбираха нито дума от речта на единия и бяха много доволни от себе си и от устройството на този свят.
Лавендър постепенно се отпусна и риданията й станаха все по-сладки и по-сладки.