Художественият свят на Тютчев
България не можеш да разбереш с ума, Не можеш да я измериш с общ аршин: Тя стана особена - В България може само да се вярва.
Тази книга е малка Томовете са много по-тежки.
Днес, приятелю, минаха петнадесет години От този блажено фатален ден, Сякаш цялата си душа вдъхна, Като изля цялата си в мен.
И сега за една година, без оплаквания, без упреци, Загубил всичко, поздравявам съдбата ... Да бъда толкова ужасно самотен до края, Както ще бъда сам в ковчега си.
Дните са преброени, загубите не могат да бъдат изброени, Живият живот отдавна си отиде, Няма водач, а аз, какъвто съм, Стоя на опашката на съдбовното място.
Има съдбовни дни Най-тежки телесни неразположения И страшни нравствени тревоги; И животът тежи над нас И ни задушава като кошмар. Частлив е онзи в такива дни Всемилостивият Бог ще изпрати
Безценен, най-добър дар — Съпричастната ръка на приятел, Когото ръка жива, топла Докосва ни, макар и леко, Ще разсее вцепенението И ще прогони кошмар страшен от нас И ще отклони удара на съдбата, - Животът ще възкръсне, кръв ще потече отново, И сърцето ще повярва в истината и любовта.
ОСНОВНИ ДАТИ НА ЖИВОТА И ТВОРЧЕСТВОТО
Художественият свят на Тютчев
ТЮТЧЕВ И ХVІІІ ВЕК: ФРАГМЕНТЪТ КАТО ЖАНР
МИСЪЛ КАТО ИДЕЯ: ЕПИГРАМА И КАРТИНА
В раздялата има висок смисъл: Колкото и да обичаш, поне един ден, дори век, Любовта е сън, а сънят е един миг, И рано или късно, или събуждане, И човек трябва най-накрая да се събуди ...
Не ни е дадено да предсказваме, Как ще отговори нашата дума, - И съчувствието ни е дадено, Как ни е дадена благодат.
Има определен час, в нощта, на всеобща тишина, И в този час на явления и чудеса Живата колесница на вселената Открито се търкаля в светилището на небето.
Тогава нощта се сгъстява като хаосводи, Релеф, като Атлас, смазва земята ... Само Музите на девствената душа В пророчески сънища боговете смущават!
ПРИРОДАТА КАТО ЗАГАДКА: ДВА ОТГОВОРА
Обичам гръмотевична буря в началото на май, Когато гръмне първият пролетен гръм, Сякаш лудува и играе, Гръмти в синьото небе.
Млади звънчета гърмят! Тук дъждът пръска, прахът лети ... Дъждовни бисери висят, И слънцето позлатява нишките ...
От планината тече пъргав поток, Гурът на птиците не стихва в гората, И шумът на гората, и шумът на планините — Всичко ехти весело от гръмотевици...
Ще кажеш: ветровита Хеба, Хранене на орела на Зевес, Гръмяща чаша от небето, Смеейки се, тя го разля на земята!
Като тежки мигли Издигащи се над земята, И през мълнията беглец Нечии страшни очи Понякога светеха...
Виж как жив облак Лъчистият фонтан се вихри, Как пламти, как мачка Влажният му дим в слънцето. С лъч, издигащ се към небето, той Докосна заветната височина И пак с огнен прах Осъден е да падне на земята.
О, водно оръдие на тленната мисъл, О, неизчерпаемо водно оръдие! Какъв непонятен закон Те устремява, смазва? Как алчно бързаш към небето! Но ръката е невидимо гибелна, Твоятлъчупорито пречупващ, Поваля в пръски от височина.
Върховете на дърветата шумолят Високо над мен, И само птиците по дърветата Разговарят с мен.
И аз го обичам, и ми е сладко, И светът е в гърдите ми, Потънал съм в дрямка - Време е, чакай малко!
Има мелодичност във вълните на морето, Хармония в стихийни спорове, И хармонично шумолене на музика Тече в нестабилна тръстика.
Къде, как възникна раздорът? И защо в общия хор Душата не пее ли същото като морето И мислещата тръстика мърмори?
И от земята до крайните звезди Всичко е все още без отговор Гласът на викащия в пустинята Отчаян протест на душата?
Не това, което си мислиш, природа, Не отливка, не бездушно лице - Има душа, има свобода, Има любов, има език ...
Природата е сфинкс. И колкото по-вярна е тя С умението си тя унищожава човек, Който, може да се окаже, не е никой от века Няма гатанка и тя никога не я е имала.
КОНТРАСТЪТ КАТО ПРИНЦИП: ДВЕ ЛЮБОВ, ДВА ГЛАСА
Има две сили - две гибелни сили, Цял живот сме на една ръка разстояние от тях, От приспивни дни до гроба, - Едната е Смъртта, другата е Човешкият съд.
Срещнах те - и цялото минало В остарялото сърце оживя; Спомних си златното време - И сърцето ми беше толкова топло ...
Има повече от един спомен, Тогава животът отново проговори, И същият чар в теб,