Игор Бойков Ислямският свят е системна криза под прикритието на ренесанс, RuPolitics-Политика на България
Събитията, случващи се в мюсюлманския свят през последните две десетилетия, вече не се наричат просто: пробуждане, възраждане, ренесанс и т.н. Някои виждат в широкото укрепване на позициите на ислямските фундаменталисти едва ли не предвестник на нова световна война, която предварително се определя като религиозна. Все по-често различни политолози и експерти говорят за „войната на цивилизациите“, за глобалната конфронтация на ислямската цивилизация с Европа и Запада и т.н.
Подобни изявления звучат закачливо и, разбира се, вълнуват умовете на гражданите, въпреки че в действителност те отговарят на същността на въпроса приблизително в същата степен, в която патосните изказвания на нашите лидери с „бели панделки“ за борбата за честни избори отговарят на техните истински намерения.
Всъщност мюсюлманският свят не преживява подем и още повече не ренесанс (което по принцип не предполага възраждане на архаиката, а бързо и всеобхватно развитие), а нещо директно противоположно на тях. Ето защо процесите, които миналата година доведоха до бързото падане на режими, които до вчера изглеждаха почти непоклатими, трудно могат да бъдат наречени „пролет“. По-скоро говорим за подхода на ерата на здрача, по-характерна за съвсем различно време от годината.
Всеки непредубеден поглед, дори и небрежно хвърлен към съвременните ислямски държави, ще бъде принуден да констатира наличието на тежка и всеобхватна криза, изострена до такава степен, че под нейно влияние рухват цели държави. Честно казано, трудно разбирам как може да се тълкуват събитията, довели до превръщането на доста проспериращи държави като Египет, Либия и Сирия в огнища на перманентен хаос и война, по друг начин освенкриза? Ако това не е криза, тогава какво е?
Публицистът Сергей Исрапилов, който, доколкото ми е известно, беше един от първите, които определиха състоянието на ислямския свят като дълбоко кризисно, в един от своите трудове, посветени на тази тема, цитира статистически данни, които сочат, че почти половината от мюсюлманските страни като цяло отдавна се движат на ръба на крах и пълномащабна гражданска война. В повечето от тях действат групи от ислямски фундаменталисти, които водят въоръжена борба срещу собствените си правителства. В някои формално мирни държави, като Пакистан или Нигерия, ислямистите контролират цели области, установявайки там своята система на власт. Гражданската война в други, като Афганистан, Сомалия, Ирак и сега Либия, очевидно ще продължи дълго време, може би десетилетия, без реална надежда за национално помирение. Управляващите режими на ислямските държави се сриват един след друг под натиска именно на фундаменталистите, които в крайна сметка превръщат всичко в изгорена пепел, но въпреки това световната общност продължава да бълбука за „арабската пролет” и „борбата срещу тиранията”.
Кризата на ислямския свят назрява от десетилетия и сега, колкото и да е парадоксално, ние до голяма степен жънем плодовете от епохата на разпадането на колониалната система от 20-ти век, по време на която всъщност на картата на света се появиха повечето съвременни мюсюлмански държави.
За никого не е тайна, че всички тези държави, чието формиране и развитие се случва в периода на най-висок интензитет на Студената война между страните от Запада и Източния блок, от самото начало са взели за основа на собственото си държавно строителство или социално-политическите модели на своитебивши колонизатори, или социалистическият модел, активно разпространяван от Съветския съюз в мюсюлманския свят през 60-80-те години на миналия век. Тоест, първоначално създаването на нови държави се извършва на напълно неислямски принципи, които нямат нищо общо с нормите, наречени шариат, които според ислямската религия истинският мюсюлманин трябва да следва във всички аспекти на живота.
Факт е, че тези държави са създадени именно като светски (изцяло или частично), всъщност в една или друга степен копиращи европейски държави, с всичките им неизменни атрибути: конституции, парламенти, президенти, общи избори, разделение на властите, форма на управление и т.н. Което от своя страна предизвиква все по-голяма съпротива от страна на вярващите мюсюлмани, за които по добре известни причини подобно държавно устройство не може да бъде приемливо и дори желано.
Това, впрочем, пряко се отнася и за българските райони с висок дял на мюсюлмани. Смятате ли, че саботажът и терористичната война не спират в кавказките републики, защото там цари бедност и безработица, а местните власти потискат местното население по някакъв особено жесток начин? Така хитрите български политици се опитват да обяснят причините за войната, така упорито ни убеждават медиите (особено либералните). Много анализатори се стремяха да интерпретират събитията от „арабската пролет“ от подобна гледна точка през цялата изминала година. Но наистина ли бедността и чиновническият произвол са причината, която кара все повече хора да ходят в гората?
Разбира се, че не. Тези причини са много по-дълбоки и нямат пряка връзка със стандарта на живот и благосъстоянието на местното население. Да кажем преди 100-200 години най-многоМюсюлманите по света бяха бедни (някои от тях напълно вегетираха в бедност) и дори не можеха да мечтаят за повечето от материалните облаги, които повечето европейци имаха по това време. Но в същото време жителите на мюсюлманските страни не вдигнаха въстания под черното знаме на джихада срещу собствените си владетели, които в онази епоха може би бяха много по-жестоки и деспотични от наскоро свалените арабски диктатори.
За да се разкрият причините за системната криза, която удари регионите, населени с мюсюлмани, е необходимо поне накратко да говорим за ценностната система на света, която се създава в съзнанието на привържениците на исляма от основните първоизточници на тяхната религия - Корана и Суната.
Според мюсюлманското вероизповедание всеки мюсюлманин, ако, разбира се, е истински мюсюлманин, а не „мунафик“ (лицемер), трябва да живее в строго съответствие с шериата. Които от своя страна са съвкупност от морални и етични норми и правила, които цялостно регулират човешкото поведение, отношенията му с обществото и държавата. Нормите на шериата са пряко извлечени от Корана (мюсюлманите вярват, че той е низпослан от самия Аллах) и Сунната (свещеното предание за живота на Мохамед), като същевременно не признават никакви други източници, особено тези с неислямски произход. Неразрешеното тълкуване, ревизията на тези норми, опитът да се адаптират към местните народни традиции от гледна точка на ислямските фундаменталисти е тежък грях на отпадане от истинската вяра.
Нека ви напомня, че самият термин „фундаменталист“ идва от думата „фондация“ (фондация). Тоест фундаменталист е този, който винаги стриктно и твърдо се придържа към основите на религията, развила се през 7 век. Той никога и при никакви обстоятелства не може да се съгласи с тяхното изкривяване, адаптиране към модерността, защото от негова гледна точка няма нищопо-кощунствено, отколкото да се опитвате да „адаптирате“ законите, установени от Всевишния, по ваш собствен начин.
Същата ожесточена борба на ислямските фундаменталисти за всеобщото носене на хиджаб от жените, което е неясно за хора, които не са запознати с истинския мюсюлмански светоглед, не е глупост или тирания, а буквално придържане към предписанията на шериата, които установяват вид облекло за по-слабия пол от много специфичен модел. За един ислямски фундаменталист подобно поведение е абсолютно естествено и органично, както, да речем, за един ортодоксален евреин, празнуващ съботата и носещ брада.
Всеки верен мюсюлманин трябва да се стреми да живее в държава, изградена според закона на шериата, в държава, която признава шериата като най-висш източник на легитимност. Освен това той е длъжен с всички средства да допринесе за създаването на такава държава, ако живее на територията на „дар ал-харб“, където тези закони все още не са установени. За него няма принципна разлика кой точно олицетворява този „дар ал-харб” („земя на война”): европейските демокрации или местните светски владетели, които „отпадат от исляма”. Да се борят и срещу двете в името на създаването на истинска шариатска държава е религиозен дълг на вярващите.
Подчертавам още веднъж, че самата идея за секуларизъм и още повече за отделянето на религията от държавата, коренно противоречи на мюсюлманската вяра. Християнският принцип "кесарево - кесарево, а на Бога - Бог" тук неминуемо влиза в остър конфликт с ислямската традиция, която, както знаете, не признава подобно разделение. Една наистина шериатска държава не може да бъде светска; всички нейни правни, правни и етични норми са извлечени директно от религиозни източници. Съответно, вярващ мюсюлманин в своята борбаза създаването на шериатска държава трябва да се бори и срещу секуларизма като една от основните пречки пред установяването на шериата.
Тук стигаме до основното противоречие на съвременния ислямски свят, който, както споменахме по-горе, е в дълбока и всеобхватна криза. Почти всички държави, които сега са част от него, са изградени на неислямски принципи, които противоречат на шариата, сред които трябва да бъдат включени дори монархиите от Персийския залив. Освен това такава нешериатска форма на управление всъщност е единствената възможна за тях в съвременните условия. Там, където фундаменталистите завзеха властта и започнаха да въплъщават своите принципи на шериата буквално, в строго съответствие с религиозната догма, въпросът завърши с бърза и мащабна катастрофа, за която Афганистан, Судан, Сомалия и дори Чечения от периода 1997-1999 г. могат да служат като ярки примери.
Кой се бори срещу режима на Муамар Кадафи в Либия? Кой днес води война срещу правителството на Башар Асад в Сирия? Кого избират за свои съюзници западните сили, които са заинтересовани от нагнетяване на международно напрежение и създаване на нови "горещи точки" по света? Разбира се, ислямските фундаменталисти, за които свалянето от власт на владетели, които не се ръководят или не се ръководят напълно от шериата, е религиозен дълг.
В много отношения сегашната саботажна и терористична война в Северен Кавказ е причинена от подобни причини, тъй като бойците на „Емирство Кавказ“ действат под знамето на религиозна война, почти напълно отхвърляйки идеите на етническия национализъм, които бяха толкова популярни в Кавказ през 90-те години. Подобна трансформация от националисти към ислямски фундаменталисти изглежда съвсем естествена, като се има предвид, че в миналотодвадесет години, след падането на съветската власт и действителното отваряне на границите, народите на Кавказ, по един или друг начин, започнаха да чувстват собствената си връзка с глобалната ислямска умма, неизбежно възприемайки всички нейни пороци. Фундаменталисткият бунт срещу сегашните кавказки власти се вписва идеално в логиката на процесите, които днес определят лицето на ислямския свят. В него под знамето на борбата за чистотата на вярата почти повсеместно се извършва разрухата и унищожаването на държавата по европеизиран образец. И тъй като там в момента няма друг тип държава, с редки изключения, е редно да се говори за мащабна криза на държавата като такава в света на исляма.
Възможно ли е да се създаде нещо друго на мястото на падналите светски или частично светски режими на мюсюлманските страни, сравними с тях по ниво на развитие, тежест и влияние в света, но в същото време базирани строго на принципите на шериата?
По всичко личи, че не и изпадането в средновековното мракобесие е практически единственият възможен вариант за последващо „развитие“. Тъжните примери на онези страни, в които фундаменталистите все още се борят за власт, ясно показват, че заедно с унищожаването на държавата навсякъде започва бързото разпадане на обществото, което се изразява в всеобхватна примитивизация и архаизация на обществения живот, което в крайна сметка води до мащабна хуманитарна катастрофа. В допълнение, управлението на ислямските фундаменталисти допринася за бързото нарастване на конфронтацията със съседните държави и цялата световна общност и често завършва с чужда инвазия и окупация, което е последната фаза на унищожаването на държавата.
Защо послужиха европейските идеи за просвещение, национализъм и социализъм, популярни в мюсюлманския свят преди 30-40 годиниосновата за бързото държавно строителство през онази епоха, днес са загубили своята привлекателност и срещат все повече противници?
Не трябва да забравяме, че броят на мюсюлманите в света, който почти се е удвоил от средата на 20-ти век, сега е около 20% от общия брой на хората, живеещи на Земята, и продължава да расте бързо. В резултат на това нараства демографският натиск на мюсюлманите върху съседните народи, нараства миграцията им към немюсюлмански страни, където новодошлите се придържат към шериата като надежден защитен механизъм срещу асимилация и разпадане. Всъщност кризата на мюсюлманския свят отчасти се дължи на фактора бързо нарастване на населението му, което стана възможно именно благодарение на постиженията на съвременната европейска медицина. А тези постижения от своя страна стават достояние на ислямския свят едва през втората половина на 20 век, с формирането на европеизирани светски държави, срещу които религиозните ортодокси се бунтуват.
Разбира се, кризисните процеси в ислямския свят са много сложни и имат много нюанси, които зависят от конкретна държава. В Либия тази криза се наслагва върху историческата вражда на местните племена, в Нигерия или Судан – върху етно-религиозното противопоставяне между мюсюлманския север и християнския юг. Но сега за нас е важно друго: да ги разпознаем именно като кризисни и да спрем да си пълним главите с нищо необясними, чисто политически твърдения за „ислямското възраждане” и „религиозната експанзия”. Първите, които действително страдат от подобни явления, са жителите на самите мюсюлмански страни, значителна част от които са в състояние на студена и дори гореща гражданска война.