Истината на факта „Преди обаче да се премине към доказване на умисъл в съдебната практика
Преди обаче да преминем към доказването на умисъла в съдебната практика, е необходимо да се спрем
„Р. С. Белкин, Събиране, изследване и оценка на доказателства. Същност и методи, М., 1966, стр. 152.
2 В. И. Ленин, Полн. кол. цит., том 29, стр. 195.
едно широко разпространено погрешно схващане в правната литература относно сравнителната трудност на познаването на обективните закономерности и така наречените „истини на фактите“.
По някаква причина е общоприето, че съдебното познание, занимаващо се с отделно събитие, ограничено във времето и пространството, трябва да реши епистемологично много по-лесна задача от научното изследване, което има за цел да открие обективен закон.
Според тази концепция се оказва, че например е по-трудно да се знае законът за падането на тялото, отколкото да се установи как точно е паднал даден камък в определена конкретна ситуация; по-трудно е да се разкрие закономерността на отражението на обективната реалност в съзнанието, отколкото да се установи какво точно е съзнавал и какво е искал даден човек в известните ни условия и т.н. Обикновено съответните съображения се излагат във връзка с обосновката на тезата за наличието на абсолютна истина при разследването и разрешаването на наказателно дело.
Трябва да се признае, че подобна аргументация е неубедителна.
Познаването на закона само изглежда по-трудно от познаването на факта2, но в действителност ситуацията е точно обратното. Това се обяснява на първо място с факта, че правото винаги е по-бедно по съдържание от явлението. Изразявайки необходимото, същественото, твърдото, идентичното, оставащо във явленията3, законът никога не обхваща цялото богатство на реалността, в която случайността действа като универсална форма на проявление и неизбежно допълнение към необходимостта.
Второ, да отворим законачовечеството разполага с практически неограничено време, докато съдът трябва да признае явлението престъпност в много
М. С. Строгович, Учението за материалната истина в наказателния процес, М.-Л., 1947, стр. 76-80; ^Демократични основи на съветската социалистическа справедливост”, М., 1965, стр. 42-43; П. Ф. Пашкевич, Обективната истина в наказателния процес, М., 1961, стр. 25, 26, 31, 32.
2 Въпреки че адекватното изразяване на закона в този или онзи случай наистина, като правило, е много по-трудно и сложно от описанието на едно явление.
3 Виж В. И. Ленин, Poln. кол. съч., том 29, стр. 136-137.
кратко време, което, разбира се, по никакъв начин не може да улесни задачата. ,
Същото трябва да се каже и за предмета на знанието. Ако предметът на научното познание в крайна сметка е цялото човечество, човешкото мислене, което съществува, по думите на Ф. Енгелс, като „индивидуалното мислене на много милиарди минали, настоящи и бъдещи хора“, тогава предметът на юридическото познание е много малък колектив от хора, малка сума от „индивидуално мислене“.
Така в процеса на познаване на факти, отделни явления, случили се в миналото, винаги има възможност да се открие несуверенитет, ограничено мислене на отделни хора. С други думи, ако няма причина да се страхуваме, че в своето практически безкрайно прогресивно развитие човешкото познание (взето като исторически развиващо се познание за заобикалящата го реалност от милиарди представители на хиляди поколения) ще срещне някакви непреодолими трудности, то по отношение на познаването на определено явление от ограничен кръг хора ситуацията е малко по-различна. Тук не е изключена ситуацията, при която правилното знание, адекватно отразяване на фактавсезнанието на тези хора може да е почти невъзможно.
Съдебната практика е добре запозната с подобни ситуации. Например, по време на разследването и разглеждането на наказателното дело по обвинение в убийство по непредпазливост на Караулов и Ширшов2, не само следствието и съдът, но, очевидно, и самите лица, привлечени към отговорност, не можаха да отговорят на въпроса: кой е причинил смъртта на жертвата? Караулов и Ширшов са стреляли едновременно от еднакви гладкоцевни пушки, заредени със сачми от същата партида, по невидима мишена, вярвайки, че ловуват мечка. Жертвата е улучена и от двата куршума.
* К. Маркс и Ф. Енгелс, Съчинения, том 20, стр. 87.
3 "Бюлетин на Върховния съд на СССР" 1966 г., № 5, стр. 24 и др.
тъй като през миналия век не можаха да отговорят на въпроса: на кого принадлежи откритата кръв.
Да се разбере какво е мислил, какво е знаел и към какво се е стремил извършителят на разследваните действия в повечето случаи е не по-лесно, а дори по-трудно, отколкото да се установи чий изстрел е причинил смъртта. Причините за това са посочени по-горе.
Показателен в това отношение е случаят с Т., който е съден за убийството на съпругата си. Престъплението е извършено без свидетели, през нощта, в къща, в която не е имало никой освен Т. и съпругата му. След като убил съпругата си с брадва, Т. отрязал главата й, изгорил я на клада, пъхнал снимка на убитата в очната й кухина и хвърлил вързоп с главата на жертвата върху перона на влака. Хвърлил трупа в яма с вода и подал показания в полицията за изчезването на жена си. Т. е вменяем, но е психопатична личност (има три черепно-мозъчни травми). Той се призна за виновен в умишленото убийство на съпругата си, но отказа да обясни мотивите за убийството, като се позова на факта, че не помни нищо. Няма доказателства за конкретен мотив илине са могли да се получат враждебни отношения между съпрузите. При тези условия единственият източник на първоначална4 информация за мотива остават показанията на самия Т. – толкова объркани и противоречиви, че да се прави въз основа на тях достоверна
Този пример илюстрира не само възможността за сериозни затруднения при установяване на елементите от субективната страна на конкретно престъпление, но и съществена разлика между правните и гносеологичните аспекти на преодоляването на трудностите при доказване на умисъла.
Гносеологичните пречки пред познаването на отделни елементи от субективната страна на дадено престъпно деяние могат да се окажат непреодолими - поради липса, унищожаване или "нечетимост" на обективна информация с помощта на съвременни научни методи.
Казваме „първоначален“, защото тези данни биха помогнали да се „съберат“ и интерпретират други, обективни доказателства за мотив, който почти сигурно съществува, но в настоящата ситуация все още не е открит.
прояви на тези елементи. Тук сме изправени пред случая, когато, както казва съвременната логика, един обект, поради непознаване на неговите елементи и структура, не може да бъде моделиран. Освен това това е само едната (случайна) страна на гносеологичната трудност при установяване на елементите от субективната страна на престъплението. Тази страна може да отсъства, ако има достатъчно доказателства. Значително по-трудна от гледна точка на преодоляването й, другата (автентична) страна на тази трудност. Не е толкова случайно. Факт е, че единственият критерий за истинността на нашите знания е практиката, която има различна степен на надеждност при различни условия на процеса на познание. То се оказва толкова по-достоверно, колкото по-голям е броят на еднородните явленияобхванати от знания и толкова по-широка е възможността за изкуствено възпроизвеждане на изучаваните явления или най-малкото тяхното многократно наблюдение. Що се отнася до изследването на едно събитие (явление) от миналото и освен това, все още не е пряко дадено на възприятието (а именно, както видяхме, такива са психичните процеси и състояния, които формират елементите на субективната страна на престъплението), критерият на практиката се появява само в косвена форма, тъй като миналият опит на хората и съответно възможността за грешка се увеличава.
". Не бива да забравяме, пише В. И. Ленин, че критерият на практиката никога не може, по самата същност на въпроса, да потвърди или отхвърли напълно каквато и да е човешка концепция. Този критерий също така е толкова „неясен“, че не позволява на човешкото познание да се превърне в „абсолют“, и в същото време толкова категоричен, че води безпощадна борба срещу всички разновидности на идеализма и агностицизма.